— Господ да умножи…
Лазар му подаде табакерата си, селянинът сви несръчно предебела цигара, та едвам я залепи с обилна плюнка. Димът й удари в очите му.
— Е, Кръсте — подкани го Лазар. — Ако има нещо скришно, да минем в другата стая.
— Не, не… Тука, в твоята къща… — разтърка селянинът с опакото на ръката насълзеното си око, после дигна поглед към Лазара, потърси с очи и Бориса. — Аз за Началството съм дошъл, ама рекох, чакай първо у дедо Лазара да се отбия, а разгеле и ти си тука, господин Борисе. — Изчезна у него всякакво стеснение и се показа смел, енергичен мъж, колкото и да натежаваше в движенията, в говора му неговата селска природа. Той продължи: — Преди два дни, в среда, тъкмо на стъмване беше, тича при мене едно наше момче, стрико Кръсте, вели, чета иде в селото. Каква чета, питам, кой е войводата, не виде ли? Йосиф от Рапа, вели, повеке
от двайсет души с него. Далеко ли е? Не е далеко. Знам аз що ни чака. И целото село, и мене най-напред. Досега Йосиф много пъти ми е пращал хабери: готви се, вели, добре да ме посрещнеш, скоро ще дойда и во вашето село. Посърби той веке неколко села нататък, какви ти сърби са те, само по две-три къщи се обявиха по своя воля, но кой смей да се изкаже против Йосиф от Рапа! Сега той иска да хване и нашето село, да стигне, кажи го, до града — колко има оттука до нашето Дреново, нема ни два саата път. През нашето село минава и пътят за сички села нататък, Йосиф иска и пътя да хване, та сички тия села да влезат в ръката му… Събрах целата селска чета и сички от милицията, събрахме се петнайсет души, преди Божик си дойдоха от Америка и двамата ми по-млади братя, та с них — седемнайсет. Пушки имаме, нели знайте, даде ни Началството тъкмо за тая работа, заради сърбоманите. Излезохме малко над селото и тъкмо залегнахме на едно сгодно место, ето ги и них, виждаше се още, идат като на сватба. Ха сега, викам, и току им дадохме огън. Сащисаха се. Повеке от половината завчас побегнаха назад, загубиха се, не се забавиха много и другите. Пукам пушки и от нихна страна, но за малко време, Нмаедин между неговите люде, Маджаро му викат, гласище има като бория, от самата Сърбия дошъл, чухме го сички отдалеко: „Майката ви бугарашка!“ Стояхме там докъде полунощ, ама не се върнаха повеке. Пък един студ…
Той млъкна. Опита се да смукне от разделилата се цигара, но цигарата му бе угаснала, Лазар рече:
— Харно си сторил, Кръсте. Така е нужно. Те скоро нема и да помислят. А вие там и пътя пазите, Кръсте.
— Нема да ги пуснем е лесно ние, дедо Лазаре — побърза да завърши приказката си селякът, но сетне въздъхна и продължи: — Вчера пък в селото пристигна нашата чета, околийската. С новия войвода, Кольо Ганев. Ама така, посред бел ден.
Селякът млъкна, наведе очи с помрачено лице. Сега му беше по-трудно да говори. Трябваше да говори за безумието на новия войвода. Помъкнал бе войводата над петдесет души — свои четници, — забрал бе и селски люде с пушки. И бе влязъл в селото денно време, без всякаква предпазливост. Селото беше пълно с въоръжени мъже, които шетаха по къщите, по селските улици — сам войводата ги насърчаваше в тяхната самонадеяност. А село Дреново беше на два часа от града и още по-близу до градската казарма, беше и на голям път — какви ли не люде минаваха по него, можеше да мине и аскер. Ала не беше само това.
— Какво там, с новия войвода… — подкани пак Лазар Глаушев селянина.
— Какво ли? — сепна се Кръстьо, извърна се накъм Бориса и продължи със сдържан гняв, замахна един и два пъти с едрата си, възлеста ръка: — Лошо, господин Борисе, много лошо! Така не може! Това не е юначество и… И те може да пострадат, и селото ще отиде за нищо. Пратих люде на сички страни около селото, ама то, денно време, и отдалеко се вижда що става в селото, нели сме на открито. И не стоят по къщите, ами по делото село, и войводата също, место ги не хваща. Никой не е правил така, нели си има ред… Много си страхлив, вели, ръководителю, аз, вели, такива ръководители не обичам. Чували сме, верваме, юнак бил войводата, ама и акъл е нужен. И повече от момчетата му такива едни, вироглави. Помощникът му, Хаджията, той пък повеке от сички. Боже, пази! Вие сте баби, вели войводата. Какви баби — с огън срещнахме сърбоманите. Да, ама нито един не сте ударили. Требваше да ги пуснете в селото и да ги избиете до един. Сега ще видите, вели, какво ще стане. Аз ще изчистя делата околия от сърбомани, един нема да остане. За това съм дошъл. И предишният ви войвода беше баба. Това е, господин Борисе. Той и писмо ми даде до Началството. Ще кажеш на даскалите, вели, акъла си да събират. И веднага да се върнеш, да не умуват много даскалите.