— Къде е писмото? — посегна Борис. — Дай го на мене.
— Ще ти го дам. Ти нели… -Селянинът се поотдръпна от масата, наведе се и заразвързва с две ръце левия си опинък. Показа се едра нога, завита с протъркани навуща, цели пропити с влага, палецът стърчеше мокър през някаква дупка, почервенял, посинял от студ, с твърд, черен нокът. Някъде към другия край на стаята Ния тихо въздъхна. Оттам, от гънките на наву-щата си, селянинът извади сгъната на осем хартия и я подаде на Бориса. — Ето даскале…
Борис взе овлажнялата хартия, разгъна я, прочете
написаното там с химически молив, които бе започнал да се размазва: „До околийското началство в Преспа. Решил съм да очистя поверената ми околия от всекакви сърбомани. Това е срам за Организацията, стигнаха вече до града ви и там ще влезат, ако ги оставим. Не са нужни много приказки, а смели дела. Вървя по петите на Йосиф от Рапа и където го настигна, нема да го изпусна. Нужно е да се унищожат и свърталищата му, да нема откъде да вземе парче хлеб или куриер. Сега съм решил за Пресад и родното му село Рапа. На прах и пепел ще ги обърна. Сега ето какво искам да ми се услужи без всекакво бавене и разтакане, както я карат некои. В Ку-кул оставих три пакета с материали, които ми са крайно необходими за моята цел. Без да се губи ни една минута, трите пакета да ми се препратят тука незабавно. Вас ще държа отговорни. Време за губене нема. И без това много се приказва и нищо не се върши. Аз съм решил да изпълня докрай свещения си дълг и ще го изпълня. Който се опита да ми пречи, ще отговаря пред Делото. Околийски войвода Н. Ганев.“
Борис отпусна ръце в скута си умислен, тихо прошумоля разгънатата хартия. Сетне той каза:
— сичко личи и по писмото му: ни шифър, ни условни; знаци, ни…
Селянинът побърза да допълни: — Ще гори Пресад и Рапа! От деветдесет къщи в Пресад само двайсетина се обявиха за сърбомани, пък и те колко ли са сърбомани, сами си знаят. Може ли цело село, а повекето са си наши люде, както насекъде. И в Рапа има се още наши. Нека той… Борис скочи:
— Ти остани тука, стрико Кръсте. Тука ще ме чакаш. Писмото аз ще го предам и ще ти донеса отговор.
XXVII
Околийският комитет реши да изпрати двама от своите членове, които да вразумят прекалено смелия войвода. Към тях се присъедини по свое желание и Борис Глаушев, като предишен член на същия комитет и сегашен член на окръжния комитет. Тръгнаха на мръкване, поведе ги по околен път Кръстьо, организационният ръководител на Дреново, Малко преди да се замрачи, небето се навъси, затисна околните планински върхове и хребети и както беше като опушено, изеднаж побеля от снега, който започна пак да се сипе на гъсти ситни снежинки. Колкото беше къс зимният ден по това време, скъси се още повече и като че ли целият свят се затвори, спотаи се под гъстите снежни мрежи, които се стелеха една след друга. Щом се поотдалечиха от града четиримата пътници, селянинът каза:
— Да излезнеме на широкия път. Нема от кого да се криеме в такова време. Кой би тръгнал сега освен такива като нас… Пък и ще се шмугнеме некъде при лоша среща, не дай боже. Кажи го, веке се стъмва.
Дневната светлина чезнеше бързо, като да я попиваше сгъстилото се от всички страни снежно белило. Заглъхна и шумът от стъпките на четиримата мъже в напластилия се сняг по пътя, полепна сняг и по тях самите, движеха се те като бели сенки — напред селянинът, мушнал ръце в ръкавите на кожуха, с къса тояжка под мишница, а след него вървяха другите трима, сгушили се в дигнатите яки на балтоните си.
— Да не се залутаме некъде… — позаекна секретарят на комитета Попдимев. — Нищо не виждам.
Поизвърна се ръководителят, гласът му се чу като изпод земята:
— Не бой се, даскале! И аз, да речеш, нищо не виждам, като през струнено сито сее, ама мене нозете ми са ми ме носят. Малко ли по тоя път и при секакво време…
Борис вървеше като насън. Сухите ситни снежинки боцкаха лицето му, стъпалата му горяха в овлажнелите и през галошите градски обувки, той виждаше едва на тричетири стъпки пред себе си само приведения гръб на селския ръководител между тъмнеещите снежни стени. Пътят изглеждаше безкраен, ала като се зачерни съвсем наблизу първата селска стряха, стори му се, че току-що бе тръгнал. Оттам, откъм сянката под широката стряха, се чу сподавен глас:
— Кой е?
— Аз съм, Цеко — отвърна също изтихо селският ръководител.