Изпод стряхата излязоха две сенки. Чу се същият глас, повлече се виновно:
— Тука рекохме… по-харно ще видиш кой влиза, кой…
Ръководителят нищо не отвърна. Сетне попита:
— Що има?
— Нищо. Спят. Само войводата още… Може още да чака.
Самотно, приглушено звучаха тия разпокъсани гласове. Не се и усещаше в гъстия здрач на снежната нощ, че наблизу имаше човешки жилища, живи люде. Някъде, сякаш на края на света, в глухата нощ полайваше куче. Ръководителят подкани:
— Хайде! При него ще идем, ако е още буден. Нема той много търпение. Или пък утре, ако…
— Да вървим при него — рече Борис и добави: — И аз немам търпение.
Двамата часови останаха на мястото си в началото на селото. Малко по-нататък пътниците навлязоха в някаква улица, а още по-нататък насреща им отеднаж светнаха две прозорчета през невидимия облак на снежинките, които с едвам доловим съсък продължаваха да застилат земята. Току пред къщата със светналите прозорчета Попдимев тихо попита:
— Нема ли кучета?
— Изпокриха се — отвърна ръководителят. — Изповързаха ги людете. Войводата не може да търпи кучета. Днес уби едно с наганта си. А то човек нема вреда от кучетата. Пък те може и да не са ни усетили сега, в снега…
Вратата на къщата сама се отвори още преди да стигнат до нея. Чу се тих глас:
— Кръсте… ти ли си?
— Аз съм, Йоне.
Някъде във вътрешността на къщата трептеше бледа, червеникава светлина, на прага се показа сянката на едър селянин. Четиримата пътници се спряха там, Кръстьо попита:
— Буден ли е?
— Чака.
Влязоха в мрачно пондило. Удари ги тежък мирис на обор, на прогнила слама и още повече на газ. Виждаше се пушливо, полюляващо се пламъче, на газениче, което беше сложено на ниско триного столче край огнището. Вляво от вратата се белееха задниците на нЯколко вола или крави, някъде в тъмнината нататък изблея издебело, прегракнало овен. Край стената отатък огнището, което беше някъде по средата на широкото пондило, се тъмнееха купчини на налягали люде, от една греда, немного високо над тях, висеше люлка. Надясно, в дъното на пондилото, се виждаше друга врата и пред нея бе застанал въоръжен четник, с пушка при нозе и нож на пушката. Ръководителят, следван от тримата си спътници, се отправи нататък, домакинът дигна газеничето да им посвети. Четникът им прегради път към вратата и попита със звънък младежки глас, колкото и да се опитваше да задържи гласа си:
— Те ли са, Кръсте?
Вратата се дръпна рязко отвътре, светна цяла разтворена и в рамката й се изправи мъж, среден на ръст, но широк, та я запълваше едва ли не от едната й страна до другата. Той беше също в четнишко облекло, гологлав, гъста тъмна коса покриваше челото му, ушите му, немного дълга, раздвоена брада закриваше цялата долна част на лицето му, белееха се само закръглените месести бузи. Войводата Никола — Кольо Ганев. Прогърмя гласът му:
— Е, ти си довел целия комитет бре! Виждам и непознати.
Той, изглежда, се гордееше с гръмливия си глас и като да надуваше широките си гърди повече, отколкото беше нужно.
— Това е Борис Глаушев — рече някак настойчиво ръководителят. — От окръжния комитет.
— Бре, бре, бре… -се опита да се присмее войводата, без да се промени лицето му. — Цела комисия си ми довел. — После той изеднаж попита строго: — Къде оставихте пакетите?
Борис изпревари ръководителя:
— За пакетите после, войводо. Пуснете ни първо да влезем! От път идем.
Войводата мълчаливо се отдръпна от вратата. Тримата граждани се поизтърсиха от снега по тях, влязоха един след друг в стаята, последен влезе Кръстьо и затвори вратата след себе си. Войводата седна на тесен одър в насрещния ъгъл. Стаята беше малка, с нисък таван от груби дъски, по които личаха наскоро ковани пирони. Одърът беше покрит с нова селска черга, край
чисто варосаната стена беше сложена тъкана възглавница, виждаше се хвърлена там и дебела, мъхната гуня. По средата на стаята едвам топлееше малко, четвъртито кюмбе, на пода до него бяха наслагани цяла купчина нарязани дърва. Пътниците насядаха без покана на триножни столчета, ръководителят — до самата врата. Войводата чакаше мълчаливо, с наведени очи, с непроницаемо лице. Жълтеникавото пламъче на окачената на стената ламба светеше неподвижно. Ръководителят се притъкми да приклекне на пръстения под до печката:
— Хладно ти е така… Дърва… дал господ. Войводата впери в него очи — кръгли, силно опулени, та се виждаха светлите му синкави или зеленикави зеници; очи, които никога не се променят ни от усмивка, ни от гняв, напрегнати и все пак някак блуждаещи. Той каза бързо със силния си глас:
— Не обичам топло. Кой ще ми пали печка в балкана? — После пак тъй бързо и по-строго: — Къде са пакетите?