Той махна със свободната си ръка и тръгна колебливо по снега. Хрт, хрт, хрт… Я как сипе! Ще покрие и следите му. Той забърза надолу по селската улица. Тъкмо на края й беше къщата на ръководителя. Там, у него, нямаше четници; малка му е къщурката и пълна с люде. Дано не го усетят. Виж, снегът всичко е покрил и селото като че ли не се вижда. Четникът се спря още за един миг пред самата къща на ръководителя, после току побутна вратата и подвикна в празното шепнешком, за да скрие гласа си:
— Кръсте…
Чу се отвътре сподавен женски глас като ехо на шепота му:
— Кръсте!
— А?
— Викат те вънка…
На отворената врата се показа сянката на ръководителя:
— Кой е? Шо има…
— Излез, излез. Бързо.
— Да се обуя.
Той спеше облечен. Върна се само да навлече опинците си, да си вземе и капата. Четникът го попридръпна по-далеко от вратата, застанаха двамата в снега.
— Оня иска да застреля даскалите.
— Как тъй… Защо да ги застреля…
— Казвам ти. Чух го с ушите си. Прави какво ще правиш. Само гледай да не узнай… Отидох си и аз. Хайде.
Четникът изчезна в снежното мъглище, бързо и безшумно. Селският ръководител остана под стряхата. Гледай ти! Ганев може, може да направи такова нещо. Разсърдиха го даскалите, а нему от нищо акълът му щуква. И силата му е голяма, ще го направи да си изкара яда,
да не му пречат даскалите, и ще хване планината. Силна тръпка разтърси селянина. Станал бе от сън, прониза го студ сега на открито, в снега. Влезе вътре, затвори вратата. Намери леглото си в тъмнината, отпусна се там, до жена си, притисна гръб към стената. Жена му беше будна, чула бе как го извикаха, почака го да се върне, да не би да поиска нещо, но не му се обади. Колко пъти е ставал от леглото по всяко време, и на път е тръгвал по всяко време, губил се е по цели дни и нощи с тия комитски работи, та и домашната си работа позаряза. Мъж. Каквото иска, това ще прави. Той никога за нищо не бе я питал, никога не бе сядал да поприказва с нея. Знаеше, че и сега е будна, както винаги, когато става той или се връща, само да пошушне, тя веднага ще скочи. И за пръв път кой знай от колко време пожела да поговори с нея. Но къде ти — къщата беше пълна с люде, спяха на три купчини в същото помещение семействата на тримата братя. Приправили бяха обор вън, за да има място за людете. Поиска му се в тоя час с жена си да поговори. Къде ти! Той въздъхна. Какво ли ще говори най-сетне и с нея, какво ще му каже тя? Някой пруломоти нещо в съня си, тихо простена някъде в тъмнината. Нямаше с кого да говори, трябваше сам да реши всичко.
Ако е решил войводата да ги избие, и ще ги избие. Той все против даскалите говори, нему все даскалите от града му пречат. И такъв е човекът — никого над себе си не признава. Селските кучета не може да търпи. Той самият му доведе даскалите чак от града. И сина на дядо Лазар. В ръцете му ги предаде. Сега пак той трябва да ги изведе от селото. Даскалите трябва да излязат от селото, преди още да се раздени. А после? Като стане утре войводата и ги потърси? Още по-силен бяс ще го хване. Нека го хване! Да прави каквото ще. Кое ли време е сега? По нищо не може да се познае в такава нощ. Снегът всичко е захлупил, ни звезди има, ни…
Не се усещаше по нищо, че времето минава, но то си минаваше. Откъм обора зад стената изкукурига петел. После пак. Чуха се и други петли низ селото, а като че ли от другия край на света в тая глуха, снежна нощ. Първите петли той чу още преди да легне. Това трябва да са вторите. Да не би пък да са третите?
— Кое ли време е? — промълви той в тъмнината, не се стърпя.
Жена му на часа отговори, току до него:
— Не сме спали много. Има още нощ…
Някой от спящите малко по-нататък се обърна, обърна се още еднаж на мястото си. Не ще се разбудят селските люде от еднадве приказки и сега още повече, като са недоспали. „Има още време“ — помисли си и ръководителят. Нека пропеят и третите петли. Нека поспят даскалите, уморени са, стига, че той е буден и сън не го хваща.
Кръстьо чакаше да пропеят петлите наново. Чакаше, а времето не стоеше на едно място. Още щом чу първия петел, той се изправи. Жена му се събуди и се ослуша. Той нищо не поиска и тихо излезе вън. Снегът се бе разредил сега, виждаше се доста надалеко през разредената снежна мрежа и от белината на снега. Е, хайде… Той усети как потънаха нозете му в дълбокия сняг и продължи накъм вратата на обора, откачи куката. В обора беше по-топло, отколкото при людете оттатък. Единият от конете сам се обади — шумно изпръхтя край стената насреща. Там бяха те и двата. Само два са те, няма повече и няма къде да търси сега трети кон. Пристегна самарите им, изведе ги вън. Няма кой да го срещне по това време низ селото — часовите са по краищата, но пък няма и какво друго да прави. Глухо хруптеше снегът под нозете му, под копитата на двата коня.