Той остави конете под една стряха наблизу — тихи бяха двете добичета, навели умърлушено дългите си глави. Усещаха те нощта, снега, дълбоката сънна тишина над селото. Кръстьо се приближи дебнешком към вратата на къщата, където бяха даскалите, побутна вратата. Запъната отвътре! Ами сега? Сега — това е, ще вика. Пък ако изскочи Хаджията или друг някой от четниците — ще лъже някак. Насреща, през улицата, беше квартирата и на войводата. Само той да не го усети, тоя сатана — казват, по цели нощи не спял. Ех, няма що друго да се прави.
— Ицко… — подвикна Кръстьо, опрял ръка на затворената врата. Той самият едва чуваше гласа си. — Ицеее…
Да го чуе барем някоя от жените — жената е все нащрек, и в съня си. Кръстьо усети как помръдна вратата под ръката му, отвори се. Чул го бе Ицко, познал бе гласа му. Викал го бе ръководителят и друг път така,
по никое време, пък и откакто беше четата в селото, всички бяха с наострени уши. — Що има пак?
— Излез, излез тука! Да не разбудим ония… Но ти, Ицко, гледай да изведеш даскалите, ама никой да не усети. Хайде, Ице…
— Що има, те…
— Върви. После ще ти кажа.
Пръв излезе Борис Глаушев, след него и другите двама.
— Тръгвайте след мене — пошушна им ръководителят и ги поведе към двата коня. Мълчаливо пристъпяха след него тримата граждани, премръзнали в студената селска къща, сънливи; колкото бяха поспали — като на гол камък върху ръбестата сламена рогозка. Тръгна след тях и Ицко Илиев, но се върна — никой не бе го викал и какво ще се меси в работата на ръководителя.
— Ето тия два коня — рече с приглушен глас Кръстьо, — вземете ги и… право в града. Друг кон не мога да намеря сега, да тропам по вратите, редувайте се. И не се бавете, по-бързо!
— Ккккакво зззначи това… Защо?… — побърза Попдимев.
— Войводата искал да ви стреля. С него сичко може. Идете си, господин Борисе, в града, оттам ще се оправите. Нека не ви заварва в селото… — Гласът на селянина умолително потрепера и беше по-убедителен от думите му. Той продължи, за да каже всичко, що беше нужно: — Конете сами ще ви водят в тъмното, колко пъти са минавали по същия път, а и скоро ще се раздени. Стражата — нема какво да ви рече, връщате се в града. — И гласът му пак потрепера: — Хайде, побързайте! Дяволите са го взели него.
Борис Глаушев нищо не продума. Ясно беше всичко и нямаше нищо чудно.
— Ще каже утре, че сме ппппобегнали. От ссстрах.
— Нека, даскале. Само да не сте повеке в ръцете му. Хайде, ще ви поизпратя. Да не се залутате по селото.
XXIX
В зори снегът бе престанал. В първите мигове на зората утринният здрач легна на гъстосини сенки по вдлъбнатините и долчинките низ полето, зад ъглите и под селските стрехи. Белееха се само невидимите брегове и межди, изгърбените покриви, закръглените ръбове на предметите под дебелия снежен кожух. Зараждащите се светлини на новия ден идеха не откъм високия хоризонт на изток, а като че ли извираха от самата земя. Ала скоро на изток изгря алено сияние, прогони ранните сенки и разля по снежния простор тих розов блясък, който се набираше по трапищата, зад ъглите на къщите, край плетищата на гъсточервени и дори лилави петна. Отвори се високо, студено, стъклено небе.
Селото още спеше или пък ранобудните люде все още се спотайваха по къщите. Пусто изглеждаше заспалото убело, изоставено и едва когато от ниските кумини колебливо се надигнаха струи синкав дим, оживя сякаш цялото село, снежният простор наоколо, светлините на изгряващото утро. Залая куче. Тропна врата. Чу се и човешки глас някъде из селото. Чак сега започваше новият ден — тук, край човешките жилища. Не в бездушната игра на утринните светлини, щом нямаше човешки очи да ги видят, да им се порадват.
Току пред изгрев слънце остър, тревожен звук на войнишка тръба прониза тишината. Заизвива, заситни и се проточи самотен, изпълни целия простор между небето и земята. Селото пак замря. Пресекна и тръбният звук. Проклета свирка! Скрити все още по къщите, селяците се споглеждаха уплашени, жените кълняха в пазвите си. Това е всяка сутрин и вечер, откакто е тук новият войвода. С бория се събужда и ляга. Ще го чуят чак в града и аскер може да се изсипе отнякъде или ето, по пътя. Да не е негово царство тука — турско е още царството проклето. Цялото село може да отиде, да изгори, като са се насъбрали цял табор комити в него и с тая бория всяка сутрин и вечер. Комитите са тайни люде, скрити, а той…
Насред селския мегдан стои тръбачът на четата, окачил вече късата тръба иа дясното си бедро, а до него — войводата в пълно снаряжение, с късата си манлихера в ръка. И двамата като да са израснали от дълбокия, сипкав сняг. Остър, лют ветрец пропълзя нашироко по площада, надигна се по следите му сух снежен прах. Не след много от няколкото улици, които излизаха тук, започнаха да прииждат четниците и милиционерите, по двама, по трима, по петима, стегнати като за път, с оръжието си, бързаха насам, въртяха се край нозете им снежни валма. Нареждаха се по двама един зад друг, както беше преди това още установен ред. Започваше утринната проверка на четата. Войводата оглеждаше с опулените си очи всекиго поотделно, а те до един избягваха погледа му. Той все ще намери кусур…