— Добро утро, мамо!
— Добро утро, чедо. Днеска е много студено вън. Дойдох да ти запаля печката. Да станеш на топло. Рекох си да не те събудя, но пък и не е много рано, нели сега късно се разденва. Зима… Наспа ли се добре, сине?
Той усети как се отпусна тя на колена пред ламаринената печка, сетне драсна кибрит и Борис я видя в светлината на колебливото пламъче. О, мама… Облечена беше в извехтяло късо кюркче, с вечната черна шамия на главата. Очите й блеснаха срещу малкото пламъче, клепачите й бяха зачервени. Тя все си поплакваше през последните дни, колкото и да се опитваше да се сдържа, да крие сълзите си, поплакала си бе на вярно и тая сутрин, в деня на неговото заминаване. Самичка, докато бе шетала в готварницата, сега бе останала само червенината по клепачите й. Бледото й лице беше чисто от нощните сенки, изглеждаше дори свежо, види се, бе го наплискала със студена вода още преди да започне всекидневната си работа. Днес работата й беше повечко. Печката веднага забуботи — Ния бе я подредила още предната вечер с по-сухи дърва и борина, за да не тропоти сега, да я запали с един кибрит, Борко може да спи още или може да иска да си поспи. Весело затрептя, запърпа светлина през малкия отвор на печката, долу по килима, по присвитите колена на Ния, дори и в стаята като че ли отеднаж стана по-топло. По черното стъкло на прозореца студено проблясваха налепени там цветя, звезди и ленти — неръкотворни везби от бяла, ледена коприна, смръзналият се дъх на зимната нощ. Но тя беше вън, черната зимна нощ, и леденият й дъх не можеше да проникне през твърдото стъкло. Бързо се успокои и сърцето на Бориса, олекна на сърцето му, невеселите му мисли потънаха някъде, прогони ги тая светлинка, радостното буботене на печката и още повече тая близост с майка му, която бе приседнала недалеч от леглото, прогони ги лицето й, което се белееше в треперливата здрачи на. Борис си мислеше като в някакъв отдих, като в някакво просветление: „Около майката е всичко ясно и добро. Така е с всички майки и за всички хора. Защо не е така с всички големи неща в човешкия живот? Отечество, народ, бог, правда, истина… Те са едни и същи, едни-единствени за всички хора. Разногласията, противоречията са извън тех, противоречията са в хората. Ако хората изхождат от тех в своите дела и мисли, ще дойде и съгласието, ще дойде и единомислието. Единомислието, без което не може да се отиде по-нататък, да се стигне до общата цел. В своите мисли и дела хората изхождат от себе си, всеки човек поотделно. А имат общи цели, всички големи цели са общи. Живеят заедно и как би могъл човек да живее сам за себе си, без другите, без техната подкрепа и помощ?…“
— Що се замисли толкова, сине? Кажи ми нещо…
И той пак се върна при нея, с нова радост, видя я по-ясно в засилилата се светлина, лицето й беше обърнато към него. Повлекли го бяха по-светли, по-бодри мисли, той се върна сега към нея със своите най-хубави мисли:
— В О., майко, аз си харесах едно девойче.
Ния се ослуша, тревожно потрепна сърцето й: „Някога той започна така и с Ружа…“ Тя каза:
— Харно, сине. Редно е за тебе.
Борис се приподигна, подпря се с лакът на възглавницата:
— За мене… мене ми е всичко ясно, но за нея… не знам. Живее срещу моята квартира, срещаме се, говорим. Сутрин ме чака да излеза, вечер — да се върна. Идва при хазайката ми, търси ме. И си мисля, че… но… Дадох на хазайката да купи обущенцата, които донесох за Бойко. Можех да ги купя и сам, но дадох
на нея, за да разбере, че имам дете, че съм вдовец, тя пък, знае се, веднага ще каже на Ангелика.
— Ангелика ли се казва?
— Ангелика. Тя е гъркиня, мамо.
Ния помълча, а не всичко можеше да се види по лицето й, каквато беше сдържана. Тя попита:
— После, чедо?
— После… Ангелика не се показа вече на прозореца, на балкона, както правеше всека сутрин. Не се показа, докато заминах. Само прозорците й светеха нощем, но тя живее там с баба си.
— Ами ти защо не си й казал сам и още в самото начало, още когато си усетил, че…
— Човек все избегва което може да му попречи. Най-сетне требваше да й кажа, разбира се, требваше да узнае всичко от мене. И може би от страх, но помислих, че по-добре ще е чрез хазайката. Мислех си, че така тя ще реши по-свободно. Да, щеше да бъде по-добре, ако аз самият… Ето сега съм в неизвестност. Или… може би тя е решила вече…
Ния пак помълча, сетне подзе, загледана в пламъка на печката: