— Аз забелезах още като те видех. То се забелезва некак, а и майката сичко забелезва, когато е за детето й. Тя е по-особена, тая болка у човека.
— Аз си имам други… други болки, мамо. Радост имах само с Ангелика.
— Тъй, тъй… — Ния като да не бе и прекъсвала мислите си: — Требвало да й кажеш сам, но не си й казал. Нищо. Това, най-после, не може да бъде най-го-лема пречка… вдовец с дете. Ти си още много млад.
Има некои, сметат го за голема пречка, но ако и тая девойка, Ангелика, ако това я уплашило, ти не жали много за нея, сине.
— Да, ако това й попречи… Не ще да е било много силно чувството й, ако това й попречи. В такъв случай аз нема да я потърся вече, ще сменя квартирата си. Това за нея, но… но когато човек преживее такова нещо, в него самия стават големи промени, в него остава нещо завинаги.
— В човешката обич лошите неща се забравят много бързо. И с това човешката обич е още по-хубава. Не само между мъжа и жената. С тая пречка, за твоето вдовство, както и со сека друга пречка ти ще познаеш колко е силна обичта на това момиче. На моето време аз и срещу баща си излезох, а моят баща, дедо ти Аврам Немтур, беше силен човек, силен и страшен. Аз не се уплаших. Наистина, баба ти Султана ме подучи, но аз требваше срещу баща си да излеза.
Ния млъкна, унесена в далечни, далечни спомени, но не каза нищо повече за себе си. Стана и приседна на леглото му — Борис се попридръпна да й стори по-удобно място. В стаята беше вече топло. Пред вратичката на печката трептеше още по-силна светлина, трептяха нейни бледи отражения по белите стени, по всички предмети наоколо, които сякаш бяха оживели, сякаш присъствуваха на разговора между майката и сина като стари, мълчаливи приятели, а зимната нощ беше все още там, зад плътно затворените прозорци. Ния продължи, сложила ръце в скута си:
— Когато сърцето на жената избере некого, за нея веке нема никакви пречки. За себе си тя е като слепа и глуха. Сичко иска и чака само за него и само от него. За себе си нищо, сичко за него. Тя става негова сенка. Ти по това ще познаеш. Когато веке нищо нема да ти отказва, когато от нищо нема да се бои, щом е за тебе. Тогава, в тоя свой час, жената е много силна и е най-хубава, разтваря се като цвете. Сичко това веднага се познава, ще го познаеш и ти.
— Но ето тя… не се показа вече на прозореца — каза Борис с пристиснато гърло.
Той беше твърде развълнуван от думите на майка си, от съмненията и надеждите, които предизвикваха в него. Ния като че ли усети това, посегна в гъстия здрач
и сложи леко ръката си върху йоргана, под който лежеше той — да го помилва, да го утеши. И рече с равен, спокоен глас:
— Може да е имало други причини. Ти сега ще видиш, като се върнеш. — Тя пак помълча един миг и пак заговори, негли само за себе си: — За нея, то се знай, аз нищо не мога да ти кажа. Дано да си случил добре. Сега аз, нели съм майка, боя се повеке и от тебе дори. Не само как си случил, но… Ти каза, че е гъркиня.
— Гъркиня е.
— Ти знайш, моята баба по майка била също гъркиня. Имах роднини гърци. Те по сичко са като нас. Само гордостта им е по-голема. И по-кибар са от нас, по-изкусни. Тия, нашите гърци, са повекето граждани, а ние, повекето от нас, сме селяни или от село дошли. А иначе ние с гърците много си приличаме. Само… само омразата между нас е преголема. Как ли ще минете вие двамата през такава омраза… Тя те знай, че си българин, нели?
— Знае.
— Има ли свои… баща, майка, братя, роднини? Те какво?
— Има… има и братя, и… Те нищо не знаят. Само хазайката ми. И тя е гъркиня.
— Ох, не знам, чедо. Господ да те пази. Нема нищо по-лошо от омразата между людете. Внимавай и ти повеке, пази се повеке. Чуваме и тука за О., за селата там. надолу. Гонят се гърци, българи, убиват се и какви ли не страхотии.
— То е друго, майко.
— Друго… Една омраза ражда друга омраза.
Ния не искаше да говори повече за това, което не можеше да се промени, не искаше да говори повече и за своите страхове и безпокойства — в себе си и за себе си ще ги държи тя, защо да тревожи Бориса сега, в тоя негов час и преди неговото заминаване. Дай боже всичко да се обърне на добро…
Ламаринената печка се зачерви от всички страни и цялата стая, с четирите си бели стени, грейна в топло розово сияние. Личеше там всяка вещ и всяка шарка по килима, всяка чупка и извивка по дървения таван, също и белите цветя и звезди по черните прозорци, между шарените, едва приподигнати завеси. Личеше всичко като
в розова мъгла, като в сън, като в приказка. И те двамата там, майката и синът, умълчани, затихнали. Омразата ражда омраза — с тия думи бързо изчезва, бързо се прекъсва всеки сън и всяка приказка. Ния стана:
— Заседех се с тебе, Борко, добре ми е, но времето минава. Ти… полежи си.