— О, татко… Сърбите!
— Чакай, чакай — подигна ръка Лазар. — Едно време ние се разправяхме с Кътърката, но сега и двете държави са срещу нас, и Сърбия, и Гърция. Та и сама
България сега търси дружба со Сърбия.
— А в същото време Сърбия изпраща тук чети, които колят нашия народ.
— Това е така и е много грозно, но ти виж как се заплитат работите и колко повеке ум ни е нужен.
— Всичко това е отвратително, позорно и аз не мога да го приема.
— Не казвам да го приемеш, а казвам как да излезем срещу него за наша полза.
Борис скочи и едва ли не проплака със стиснати зъби:
— Те ни убиха Дона… Нашето безумие погуби Кръсте и…
Той махна отчаяно с ръка и тръгна да се разхожда низ стаята.
Лазар го проследи с тъжни очи.
— Ето виждаш ли… — пое той дъх издълбоко и продължи, без да сваля поглед от сина си: — Борисе, чедо… Боли ме и мене премного. Но ти земаш секо
нещо прекомерно присърце. Това те мъчи и те хвърля в голем гнев. Това те води до отчаяние, сине. Борис се спря сред стаята:
— Ти знаеш ли, че аз убих един аскер така, без нужда, само… само от страх! Аз, който страдам от всека човешка болка наравно с тоя, който я изпитва. Откъде иде това, как става? От слабост или от некакво лошо безредие в човека?
Той гледаше баща си с ужасени очи, но лицето на Лазара, погледът му с нищо не се промени, спокоен беше и гласът на стария човек:
— Мене също много ме учудва и наскърбява това твое убийство. Но, синко: секо човешко дело има свой корен. Така требва да бъде. Ти потърси корена и ще го намериш. Ако не по-плитко, потърси го по-дълбоко. От страх, ама не ще да е било само от страх. Нужно е коренът да се знай на секо нещо.
Борис понечи да тръгне пак низ стаята, но се върна и седна на леглото, обхвана с ръце колената си, наведе, притисна чело върху тях. Лазар протегна ръка, сложи я мълчаливо върху главата му, нежно, колебливо го помилва.
Борис си спомни за същата ласка на майка си тая сутрин, за нейната лека ръка върху йоргана, с който бе покрит. И без да подига глава, сякаш да не прекъсне милувката на бащината ръка, продума:
— Хубаво ми е тук, с вас двамата… в тоя наш дом. И това е може би най-хубавото, най… най-постоянното в човека, най-постоянна негова нужда. Всичко това, което ме обгражда тук, което сваля от рамената ми сто оки, освобождава сърцето, насища го и го радва.
Той млъкна и заклати глава, да я притисне още повече върху твърдите си колена.
XXXI
О. го посрещна в страшен студ, с плътно затворени врати и прозорци, с полуспуснати кепенци и ролетки на дюкяните, с почти пусти улици посред бял ден. Небето беше ясно, изцъклено, и сякаш от самото начало на света, синееше се ледено, смразяващо над града, който се спотайваше едва забулен от лека, бяла мъглица, и би помислил човек, че самият въздух бе замръзнал. По улиците лежеше падналият неотдавна сняг — твърд, излъскаН; — редките минувачи влачеха разтреперани нозе, разминаваха се, като да не се забелязваха един друг, наоблечени, накачулени, с посивели, помодрели лица, и току бързаха да се шмугнат някъде.
Затворени бяха прозорците и на къщата на Милонас, затворена беше здраво и вратата на балкона — приближавайки се по улицата, Борис хвърли нататък бърз поглед и вече не подигна очи. Хазайката му излезе да го посрещне едва горе, когато затропоти той по чардака пред самата й врата, измъкна се след нея и хазаинът му ведно със струя топъл въздух, който лъхна от стаята.
— Измрехме си, даскале — усмихна се хазаинът весело при тия страшни думи. — Как си се решил на път в такова време…
— Утре започваме училище — отвърна Борис машинално, а погледът му беше насочен към хазайката, по нейното лице искаше да прочете той нещо по-важно.
Затворено и тъжно беше лицето на Фотина, но тя му рече приветливо:
— Влезни у нас, даскале, докато ти запаля печката. В стаята ти не се влиза, като е стояла толкова време без огън.
— Не, не… аз там ще почакам.
После, докато палеше печката в стаята му, Фотина каза негли между другото:
— Болна е. Ангелика е болна. — Болна! Много ли е болна?
— Още като замина ти — продължаваше да се занимава с печката Фотина. — Пратила да ме повикат. Кажи му, вели, че съм болна. Ама ти беше заминал веке. Отивам аз у них секой ден. Тя иска така и секой ден ме пита: върна ли се, кога ще се върне.
— Искам да я видя!
— Що думаш, учителе! Как тъй… нихните не те и знаят. — Печката запръпка, забуботи бързо, теглеше добре на студа. Защо се бави толкова тая жена! Най-сетне Фотина се изправи, подигна очи към него: — А ти защо мълча, даскале, толкова време, защо не каза, че си… че си с дете и… Нихните най-напред за това ще се хванат.