— А тя? Тя какво каза?
— Тяааа… Нищо, вели. Не му се сърдя, че е скрил. Скрил е, за да не ме уплаши.
— О, милата… Искам да я видя!
— Ама ти… Мислиш ли що искаш? — И Фотина пак се върна на предишната си мисъл, но лицето й се проясни, съживи се и тя самата: — Аз заради вас… за нея, за тебе, като виждам колко се искате. Още като ми каза за обувките де, дамла като да ме удари. Тя, нели си е още дете, а ти, сички вие сте като слепи. Премислих аз сичко. Да оставим другото настрана, че си българин и… Баща й ще каже: на вдовец ли ще дам аз Ангелика? Баща й, майка й, братята й.
Борис Глаушев като да не я чуваше. Той попита някак присмехулно:
— А другото?
— Другото — отвори широко очи Фотина и разтърси с два пръста края на подплатената си горна дреха: — Папапа! Боже, пази! Другото е страшно. Като се омъжих аз навремето за българин, сички гърци се отрекоха от мене, не искаха да ме погледнат. И най-близките ми роднини. Та и сега още ме мразят. А сега още повеке, като се гонят толкова гърци и българи. За другото ти по-добре и не питай. Мене сърцето ми трепери от страх… Да знайш само братята й какви са! Целият град ще се дигне, даскале. Гърците, искам да река, сичките гърци.
— Друго тя не каза ли, когато с обувките… и аз заминах?
Не можах, вели, да го изпратя. Той сега е при майка си, вели, как ли му се радва неговата майка! И сетне, когато отивах да я видя, се за тебе ще спомене, щом останем сами. Тя и баба й там, баба й сичко знай. Друг никой.
— Иди, иди сега да й кажеш, че съм се върнал. И че искам да я видя. Нема ли да се покаже на прозореца?
— Не може да става, не й дават да става. Като вейка е станала, не може да се държи на нозете си.
— Толкова ли е болна?
— Много. Майка й се плаче.
— Много ти се моля, тетко Фотино… Иди да я видиш, да й кажеш… И веднага се връщай, не се бави много.
Хазайката излезе от стаята. Борис съблече бързо
балтона си, захвърли го на леглото, дръпна завесата на един от прозорците и седна там, на миндера. Да чака кога ще отиде хазайката у Милонас, кога ще се върне. Но къде се бавеше тя още? Най-сетне Фотина прекоси улицата и влезе насреща. Облякла бе по-нова горна дреха, сложила бе на главата си пъстър шал. Борис приближи още повече лице до заледеното стъкло на прозореца, което започна да сълзи от бързия му горещ дъх… От портата у Милонас се влизаше в мрачен трем, постлан със сини и бели, овлажнели плочи, на двата му края, вляво и вдясно, се виждаха отдавна затворени врати. Няколко мраморни стъпала водеха към друга, двукрила врата с цветни стъкла. Фотина се изкачи по стъпалата и влезе в неголямо преддверие с други две врати, пак вляво и вдясно, а насреща гостоприемно се разтваряше широка дървена стълба за горния кат с изкусно изработени дървени парапети. Случи се тъй, че тук гостенката бе посрещната от стария Милонас. Тъкмо минаваше той от едната стая в другата, когато чу пиринченото звънче, окачено на горния праг на портата, и се спря да види кой влиза. Прибрал се бе рано от магазина поради големия студ, наметнал се бе и тук, вкъщи, с кюрк върху всекидневния си костюм, обул бе топли везани чехли, с плитко домашно капе на главата. Беше към шейсетгодишен мъж, среден на ръст и сух, с бледо, възмургаво лице и големи, черни очи, със смръщени черни, гъсти вежди и дълги, едва позасукани мустаки, които бяха започнали да побеляват. Виждаше се още на пръв поглед, че Ангелика приличаше на него, колкото и да бяха изразителни, дори остри мъжките му черти. С неприветливо лице посрещна той съседката, с тежък поглед.
— Калимера, кир Костас — поздрави Фотина утодливо и продължи все така на гръцки: — Дойдох пак да назърна за малко Ангелика…
— Качи се.
Костас Милонас ненавиждаше тая изменила на своите гъркиня, но щом идваше от обич към Ангелика… Ангелика беше най-любимото от децата му и за нея беше сега, на стари години, всичката топлина на сърцето му, цялата негова бащина нежност. Казал бе той на щерка си еднаж, та и два пъти:
— Какво ти Ангелика, много често отиваш у тая…
Фотина. Какво ще научиш от нея, опростачи се тя със своите българи.
— Цветя има тя хубави, татко. Дава ми да си пресаждам. И от кепета разбира, от гергеф също.
Той нищо не можеше да откаже на Ангелика, в нищо не можеше да я спре. Ангелика трябваше да залъгва майка си по-изкусно за своите зачестили посещения у съседката, но пък майка й беше и някаква далечна роднина на Фотина.
По широкото преддверие на горния кат, дето се виждаха други четири врати, също и тая за балкона, Фотина срещна снахата на Ангелика, която й кимна отдалеко и влезе в една от вратите. Фотина влезе тъкмо насреща, в стаята на Ангелика. Още от вратата я посрещнаха очите на болната, станали сега още по-големи и като две ярки светлинни в засенчения отсрещен ъгъл на стаята. Девойката дори се опита да се приподигне, ала натежалата й глава се отпусна върху широката бухнала възглавница.