— Аз съм вече здрава, татко — рече уверено девойката.
Шегуваше ли се тя? Не забелязваше ли, не се ли досещаше, че той бе видял всичко? Той повтори, като че ли не можеше да измисли друга дума:
— Легни си.
В следващия миг Костас Милонас се обърна към Фотина, без да я погледне, и рязко кимна накъм вратата: — Ела с мене. В тоя кратък, рязък жест, в приглушения му глас пролича всичкият му гняв. Фотина се отправи покорно към вратата, а Костас Милонас се обърна на другата страна и спря върху майка си поглед, който искаше да я изгори. Зад него се чу тих и ясен гласът на Ангелика:
— Татко… — Той пристъпи към вратата след Фотина, но гласът на Ангелика го сподири по-силен и още
по-ясен: — Татко, почакай. Искам да ти кажа нещо.
— После, после — отвърна бащата, без да се обърне.
— Чуй ме, татко! Моля те…
Сега той не можеше да не се обърне. Такъв беше гласът й. И кога й бе отказвал нещо, кога бе помислял да й откаже? Обърна се Костас Милонас, но тая там, на леглото, беше друга някаква Ангелика. Същата негова Ангелика — най-милото му дете, галената негова щерка, но и по-друга сега, чужда, непозната, с някакво ново лице, с нов поглед и не само негова, тя не е вече неговото гальовно, нежно дете. В очите на стария човек се появиха сълзи. Ангелика подигна ръце, опита се да стане — как би се хвърлила на врата му, как би го прегърнала, но не й стигаха сили да се изправи. Отпусна ръце на гърдите си и заговори, заговори оная, новата, чуждата Ангелика:
— Винаги съм мислила да ти кажа. Никога, с нищо не съм те лъгала. А това… това, защо трябва да го крия? Но и аз самата не го знаех, не бях сигурна. После дойде и болестта ми. Аз вече не съм малка, нели? Ти го видя на прозореца. Аз го обичам. И най-напред на тебе исках да кажа. Кой друг ще ми помогне? Не ми се сърди, татко. Кира Фотина не е виновна. Аз сама ходих там. И баба не е виновна. Никак. Аз сама ходих там. Да го търся. Да го видя. Не можех да се спра. Не можех.
— Влизала… — започна Костас Милонас, но гласът му изневери. Той повтори: — Влизала ли си при него… в стаята му?
— Не.
Отново мина за един къс миг светлиика по лицето на бащата. Той рече строго:
— Ти не знаеш що си вършила. Той… — Старият човек рязко се обърна, замахна накъм Фотина, която се бе присвила до вратата и сякаш да изчезне: — Тръгвай с мене!
Костас Милонас въведе кира Фотина в друга стая насреща — широка, мрачна, студена, отрупана с мебели, с двойни завеси, с дебел килим до четирите й стени, с портрети и картини по стените в позлатени рамки, с кръгла маса по средата, покрита с атлазена покривка, на шарения таван висеше тежка ламба от бяло стъкло и бронз. Гостната им. От Коледа не беше палено. Старият Милонас се отпусна в едно кресло, придръпна краи
щата на кюрка си, загърна се. Едва след това се сети да покани уплашената жена:
— Седни! — Фотина седна послушно на крайчеца на един виенски стол до вратата. Той продължи, гледайки с мрачни, гневни очи някъде над главата й: — Ти се отдели от рода си заради един българин, сега искаш да повлечеш и дъщеря ми. Мълчи, мълчи! Знам аз, виждам. Тя те защитава, а ти къде беше да дойдеш да ми кажеш? Сега пък и на прозореца си я изправила, да му я показваш. Ще кажа на синовете си, на парчета ще те насекат, с мъжа ти заедно.
Уплашена беше много Фотина, засрамена, но все намери сили да отговори:
— Кир Костас… доскоро и аз нищо не забелязвах. После… що можех да сторя? Млади. Залюбиха се. Жално ми беше. — Тя продължи с още по-голяма смелост: — Едно време и срещу мене се дигна целият ми род, целият град. Защо? Християни сме и ние, и те, българите. Аз не сгреших с мъжа си, и сега го казвам. Само дето деца не ни даде господ, но то е вече божия работа.
— Какво друго ще чуе човек от изменница като тебе? Християни били! А те, празна главо, са смъртни душмани на елините, те, твоите българи. Той… нели е българин.
— Българин е. От Преспа.
— Български учител.
— Учител.
— Така научихме и ние, като дойде у тебе. А щом е учител, той сигурно е и в техния комитет.
— Не знам. Не разбирам аз от тия работи.
— Не разбираш, а? Не ти ли трепва сърцето, като падне някой елин на улицата? През седмица, през две те убиват по някой от нашите най-добри хора.
— Ами те, и от техните също, кир Костас. Сърцето ми се къса, като чуя и за нашите, и за техните. Всички са от майка родени.
— Какво съм седнал да те слушам! Ти вече и своя майчин език си забравила, не говориш вече чисто на елински, нели виждам. Обърнал те е твоят българин.
— Аз съм си чиста гъркиня, кир Костас. Това е само, че няма омраза в сърцето ми. И те са хора досущ като нас, нели сред тях живея вече от толкова години.
— Мълчи! — махна ядно с ръка Костас Милонас.