По едно време стана някаква лоша промяна между Ставрос, по-големия му син, и Дросо, снаха му. Старият не можа да узнае какво бе станало между тях двамата, криеха от него и затулваха, но Дросо отиде у своите, при майка си, и цяла неделя не се върна. Научи се после той, Ангелика бе влязла между тях като добър ангел — ще вземе добра дума от единия, ще я предаде на другия, ще припомни и на двамата някоя приятна, весела случка, ще припомни първите им срещи, първите им възторзи и всичко, що е било най-добро, най-мило сред тях. Дросо сама се върна след една неделя, не стана нужда Ставрос да жертвува своята мъжка гордост. Тогава Ставрос донесе на Ангелика копринен плат чак от Солун, пък не беше човек, който лесно развързва кесията си. Добър ангел беше Ангелика, за цялата къща и за него най-много, за стария й баща, който нямаше вече много радости, нямаше с какво да се залъгва.
Костас Милонас се сепна. Накъде го бяха повлекли мислите му? Къде изчезнаха изеднаж и гневът му, и голямата му болка? И те пак се върнаха, захапаха сърцето му, пак излезе пред очите му всичко, що бе видял в стаята на Ангелика малко преди това, ала сега не бяха така бурни, подлудяващи. Ще помисли той по-спокойно, ще размисли като баща за детето си. Та Ангелика беше още дете! Той ще я изведе от тая нейна грешка. Излъгали са я, подмамили са я. Тоя българин, тая стара кучка Фотина, която иска да вкара в собствения си грях, да повлече в своето отстъпничество една млада душа. Такива са всички грешници и отстъпници — да не бъдат сами в греховете си. Той се изправи твърде бързо за своите години, прихвана полите на кюрка си и се отправи наново към стаята на Ангелика.
Седна на един стол близу до леглото й. Тя го гледаше и нейният поглед беше така спокоен, ведър, че той не можа да издържи дълго срещу него, все другаде обръщаше очи — той, нейният родител, нейният съдия. Само към прозорците не се реши да погледне, струваше му се, че пак ще види там оня, и се боеше още повече от гнева си, който би могъл да помрачи ума му, а сега му беше нужен ясен ум. Костас погледна майка си в другия ъгъл. И тя беше виновна пред него, и тя! Да беше му казала още в самото начало на бедата: всичко би било по-лесно в самото начало в това нещастие с детето му. И той започна с нея — беше му по-лесно:
— Защо мълча, майко… Не виждаше ли какво става?
Отдавна не беше се отдалечавала престарялата жена за по-дълго време от леглото си в ъгъла. Стопила се бе тя със своята мъка, една купчина кости едва личаха под покривката. Живи бяха още само очите й, смалени, всякога премрежени от сълзи и кротка тъга. Като мъртва лежеше и ръката й върху покривката — изтъняла, с присвита, потъмняла китка, с изпъкнали, модри жилки. Жива беше още само душицата й, която вече едвам се задържаше в немощното тяло, в погледа й. От едното й око се отдели сълзица, полази и спря на хлътналата буза. И нея ли ще съди сега той? Очите на старата жена се скриха още по-дълбоко в гъстите бръчки, но светнаха някак весело и през набралата се в тях влага. Тя каза тихо, тихо, както говореше винаги от своето мъченическо легло:
— Костас… Виждах я как се радва. И защо?… Тя всичко ми казва. Като го види, идва тук при мене. Ляга върху мене. Прегръща ме. Дъхът ми спира. Милва ме. И всичко ми казва. Дума по дума. Боже, боже… Каква радост! Дете. Младо. Няма нищо лошо, Костас. Нищо лошо. — Тя напрегна очи, биха се навъсили веждите й да бяха й останали вежди, но сега само мътните й зеници се напрягаха от нова мисъл: — Аз винаги й казвах, карах й се. Ти пази се, Ангелика! Той е мъж, а ти си момиче. А тя: „Нищо лошо не ми е сторил. Ни една лоша дума не ми е казвал.“
— Той не е наш, майко. Той е българин, майко! Костас Милонас изрече тия думи с такава сила, с
отново надигнал се гняв, а старата жена продължи с тихия си глас, обърнала сега очи някъде край него, и като да си говореше сама със себе си, като да си припомняше гласно:
— Баща ти… преди да се оженим, искал да си вземе българка. Била много хубава. И май… не я забрави той до края…
Костас Милонас се раздвижи на стола си, пречеше му нещо кюркът. Оглупяла бе съвсем майка му. Той вече не я погледна. Но като се гневеше на майка си, мисълта му беше насочена към Ангелика. Той не се обърна да я погледне, ала усещаше погледа й, усети как тя се усмихна на последните думи на неговата майка. Изкашля се и току се обърна тъкмо към нея, към щерка си, по-придръпна се на стола, поизправи се, да го види тя добре, както я гледаше той със строги, втренчени очи:
— Ангелика… Да си поприказваме ние с тебе като баща и дъщеря.
Усмивката бе изчезнала от лицето й, тя го гледаше спокойно, с почтително внимание. И каза:
— Слушам, татко.