В поведението на тези хора не се долавяше никаква скръб. Нямаше и помен от съжаление за изгубен любим човек. Единствено студено отвращение. Смятаха, че трябва да изпълнят дълга си и да дадат на полицията някакви обяснения, но това очевидно им беше неприятно и им беше все едно дали им личи. Сякаш намереният долу в мазето на хотела труп изобщо не ги засягаше, сякаш бяха над тия неща.
— Знаете при какви обстоятелства беше намерен Гвюдлойгур — обясни Ерлендур.
— Знаем, че е бил убит — отвърна старецът. — Знаем, че е бил намушкан.
— Знаете ли кой би могъл да го направи?
— Нямаме никаква представа — каза жената. — Изобщо не поддържахме връзка с него. Не знаем с какви хора се е събирал. Не познаваме приятелите или враговете му, ако е имал такива.
— Кога го видяхте за последен път?
В този момент Елинборг влезе в бара. Приближи се към тях и седна до Ерлендур. Той им я представи, но те не реагираха, явно и двамата бяха напълно убедени, че нищо от случващото се не ги засяга.
— Май че беше двайсетгодишен, когато го видяхме за последно.
— Двайсетгодишен? — Ерлендур помисли, че е чул нещо погрешно.
— Както ви казах, нямахме връзка.
— Но защо? — попита Елинборг.
Жената дори не я погледна.
— Не е ли достатъчно, че говорим с теб? — каза тя на Ерлендур. — И тази жена ли трябва да присъства?
Ерлендур се обърна към Елинборг и като че ли за миг се развесели.
— Не виждам да оплаквате съдбата му — рече той, без да отговори на въпроса й. — Съдбата на Гвюдлойгур. На твоя брат. — Той отново обърна поглед към жената. — На твоя син — каза и погледна стария човек. — Защо? Защо не сте го виждали трийсет години? И както вече ви казах, тя се казва Елинборг — добави той. — Ако ще правиш други неуместни забележки, ще ви закараме в полицията, където ще продължим, а вие можете да направите официално оплакване. Колата ни е отвън.
Орловият нос се надигна обидено. Рибешките очи се присвиха.
— Той си живееше своя живот — продължи тя. — Ние нашия. Няма какво да се каже повече за това. Не поддържахме връзка. Това е положението. Ние бяхме доволни, той — също.
— Казвате ми, че сте го виждали за последно в средата на осемдесетте? — попита Ерлендур.
— Не поддържахме връзка — повтори тя.
— Нито веднъж за всички тези години? Дори един телефонен разговор? Нищо?
— Да.
— Защо?
— Това е семеен въпрос — каза възрастният човек. — Няма нищо общо със смъртта му. Абсолютно нищо. Минало и забравено. Какво повече искате да знаете?
— Знаехте ли, че той е живял тук в хотела?
— От време на време получавахме новини за него — уточни жената. — Знаехме, че е портиер тук. Обличал някакъв абсурден костюм и отварял вратите за гостите на хотела. А и, доколкото разбрах, се е правил на Дядо Коледа на забавите.
Тя каза това последното, сякаш Гвюдлойгур не можеше да унижи семейството си повече, освен ако не бъдеше открит мъртъв, полугол в хотелското мазе. Ерлендур не сваляше очи от нея.
— Не знаем много за него — каза той. — Изглежда, че не е имал много приятели. Живял е в хотела в малка стаичка. Като че ли се е чувствал добре. Бил е добър с децата. Съгласил се е да бъде Дядо Коледа на коледните празненства на хотела, както ти каза. От друга страна, научихме, че е бил много надарен певец. Като малко момче е записвал плочи, мисля, че са били две, но вие, разбира се, знаете това по-добре. От обложката на плочата, която видях, разбрах, че е бил на турне из скандинавските страни и по всичко изглежда, че е бил на път да сложи света в краката си. После по някакъв начин всичко това приключило. Никой не познавал вече това момче, освен няколко странни колекционери на грамофонни плочи. Какво се е случило?
Докато Ерлендур говореше, орловият нос се бе снижил, а рибешките очи потъмняха. Старият човек сведе поглед от Ерлендур към масата, а жената, която все още се мъчеше да запази достойнството и гордостта си, изглеждаше вече не толкова уверена в себе си.
— Какво се случи? — повтори Ерлендур и внезапно се сети, че беше занесъл двете плочи 45 оборота от килерчето на Гвюдлойгур в стаята си.
— Нищо не се случи — обясни възрастният човек. — Изгуби гласа си. Много бързо влезе в пубертета и гласът му си отиде, когато бе на дванайсет години. Това беше всичко.