Ерлендур влезе при баща си и застана до него. Не разбираше защо баща му седи на леглото, а не е излязъл заедно с другите в планината. Все още не бяха намерили брат му. Той все още можеше да е жив, но това не изглеждаше особено вероятно. Личеше си по лицата на хората, които се върнаха изтощени в стопанството да си починат и да се нахранят, преди отново да излязат навън. Бяха дошли от града и фермите наоколо, всички, които можеха да се движат, с кучета и дълги пръчки за дупчене в снега. Така бяха открили Ерлендур. Тъй смятаха да открият и брат му.
Обикаляха из планината на групи от по осем до десет човека, забиваха пръчките в снега и крещяха името на брат му. Бяха минали два дни, откакто намериха Ерлендур, и три от бурята, разделила бащата и двамата му синове. Братята дълго време се държаха за ръце. Крещяха във виелицата и се опитваха да чуят гласа на баща си. Ерлендур беше с две години по-голям, водеше брат си, но ръцете му изтръпнаха от студа и не усети как го изтърва. Мислеше, че все още го държи за ръката, но когато се обърна, видя, че го няма. Много по-късно сякаш си спомни как ръката му се изплъзва, но това беше само плод на въображението му. Изобщо не беше усетил как стана всичко.
Бе напълно убеден, че ще умре на десетгодишна възраст там, в снежната фъртуна, която изобщо нямаше намерение да утихва. Виелицата го шибаше от всички страни, разкъсваше го, ослепяваше го, студена, сурова и безмилостна. Накрая той падна в снега и се опита да се зарови в него. Мислеше за брат си, който също като него умираше някъде в планината.
Събуди се от силен удар с пръчка по рамото и изведнъж се появи лице, което не познаваше. Не чу какво му говореше човекът. Искаше да продължи да спи. Извадиха го от снега и хората се редуваха да го носят надолу по планината. Малко си спомняше от това пътуване. Чуваше гласове. Чу гласа на майка си, която се опитваше да го стопли. Дойде лекар да го прегледа. Ръцете и краката му бяха премръзнали, но не много сериозно. Видя баща си в стаята. Видя го да седи на ръба на леглото, сякаш нищо от това, което се бе случило, не го засягаше.
Два дни по-късно беше на крака. Стоеше до баща си безпомощен и уплашен. Когато се съвзе и силите му се възвърнаха, започнаха да го спохождат някакви странни угризения. Защо той? Защо той, а не брат му? А ако не го бяха намерили, дали нямаше да намерят брат му? Тези неща искаше да пита баща си, искаше и да го пита защо не взема участие в търсенето. Но не попита нищо. Само го гледаше, гледаше изопнатото му лице, наболата брада и почернелите му от мъка очи.
Измина дълго време, без баща му изобщо да го забележи. Ерлендур сложи ръка върху бащината си и попита дали вината не е негова. Дали брат му не се е изгубил, защото не го е държал достатъчно здраво, и дали не е трябвало да го пази по-добре, така че да ги намерят заедно. Попита го с тих, треперещ глас. Не успя да се сдържи и се разхлипа. Баща му отпусна глава и очите му се напълниха със сълзи. Прегърна Ерлендур и също заплака. Голямото му тяло се разтрепери в ръцете на сина му.
Всичко това прелиташе през ума на Ерлендур до момента, когато плочата отново запращя. Дълго време не си бе позволявал да мисли за онова време, но ето че изведнъж спомените му се отключиха и запрепускаха през главата му. Отново усети тежестта на мъката, за която знаеше, че никога не ще отмине напълно.
Така му бе подействала песента на момчето хорист.
13
Телефонът върху нощното шкафче иззвъня. Той се изправи, махна игличката от плочата и изключи грамофона. Обаждаше се Валгердур. Каза му, че Уапшот не бил в стаята си. Помолила на рецепцията да го извикат, но не успели да го намерят никъде в хотела.
— Той ми обеща да изчака — каза Ерлендур. — Да не би да се е отписал от хотела? Разбрах, че има резервиран полет за тази вечер.
— Не съм проверявала — поясни Валгердур. — Не мога да чакам тук дълго и…
— Не, разбира се, извинявай — отвърна Ерлендур. — Ще ти го изпратя, щом го открия. Извинявай за всичко това.
— Добре, тогава ще тръгвам.