Габриел млъкна.
— Доста си мислел по тоя въпрос или…? — каза Ерлендур.
— Просто го видях да се случва.
— Какво?
— Няма нищо по-ужасно от това да мачкаш децата чрез строга дисциплина и да изискваш от тях безпрекословно подчинение. Не говоря за случаите, когато децата са непослушни и се нуждаят от наставничество и възпитание, това е съвсем друг въпрос. Естествено, че децата трябва да бъдат дисциплинирани. Говоря за деца, които не получават възможността да бъдат деца, не могат да се насладят на това да бъдат такива, каквито са и каквито искат да бъдат, а вместо това са принуждавани, дори пречупвани, за да бъдат нещо друго. Гвюдлойгур имаше прекрасен момчешки глас, великолепен дискант, и баща му беше отредил голяма роля в живота. Не казвам, че е бил лош към него по някакъв преднамерен и съзнателен начин, но си беше присвоил живота му. Отнел му беше детството.
Ерлендур се замисли за своя баща. Той искаше от него само да има добри обноски, да бъде любезен и мил. Никога не постави друго изискване, различно от това да се държи добре с останалите хора. Не се опита да направи от него различен човек. Замисли се и за бащата, чакащ присъда заради глупавия, безпричинен и свиреп побой над сина си, и си представи как Гвюдлойгур се опитва да отговори на очакванията на своя родител.
— Може би това най-добре се вижда в религиозните общности — продължи Габриел. — На децата, родени в такива общности, се налага вярата на родителите им и така те на практика живеят по-скоро техния живот, отколкото своя собствен. Нямат възможност да бъдат свободни, да излязат от света, в който са родени, и да взимат самостоятелни решения за своя живот. Децата, естествено, не могат да го разберат, не и до много по-късно, някои дори никога. И често се случва в младежките години да кажат: „Не искам повече“, тогава може да се стигне до сериозни проблеми. Изведнъж става така, че детето не иска да живее живота на своите родители, и от това може да произлезе истинска драма. Виждаме го навсякъде — лекарят иска детето му да стане лекар. Адвокатът. Директорът. Пилотът. Навсякъде има хора, които предявяват непосилни изисквания към децата си.
— Това ли се случи с Гвюдлойгур? Заявил е: „Стига толкова“? Противопоставил се е?
Габриел помълча, после попита:
— Срещал ли си се с бащата на Гвюдлойгур?
— Говорих с него тази сутрин — отвърна Ерлендур. — С него и дъщеря му. Имаше някаква неприязън и злоба у тях. Това, което стана ясно, бе, че и двамата не таят топли чувства към Гвюдлойгур. Не пророниха дори сълза за него.
— Беше ли в инвалидна количка? Бащата?
— Да.
— Това се случи няколко години по-късно — каза Габриел.
— По-късно от какво?
— Няколко години след концерта. Този ужасен концерт, преди момчето да отиде на турне из скандинавските страни. Такова нещо никога не се бе случвало преди, тукашно момче да отиде да пее соло, при това с хорове от Скандинавия. Баща му изпратил първата грамофонна плоча в Норвегия и някаква звукозаписна компания проявила интерес. Организирали певческо турне с намерението да издадат песните му. Баща му ми каза веднъж, че мечтата му била, забележи, неговата мечта, не на Гвюдлойгур, момчето му да пее с Виенския момчешки хор. А детето беше способно да постигне това, няма никакво съмнение.
— Какво се случи?