— И той никога ли не стана певец?
— Не. Всичко приключи. Имаше нелош мъжки глас, нищо особено всъщност, но интересът му бе преминал. Всичкият труд, който бе вложил в гласа си, на практика цялото му детство, отиде на вятъра през оная вечер. Баща му го заведе при друг учител, но не се получи. Искрата бе загасена. Известно време продължаваше да го прави заради баща си, но после престана завинаги. Каза ми, че всъщност никога не е искал да бъде певец, хорист, да пее и да излиза на сцена. Всичко е било заради баща му.
— Одеве спомена, че нещо се е случило няколко години по-късно — каза Ерлендур. — Няколко години след концерта в градското кино. Май го свърза с баща му и инвалидната количка, така ли беше?
— С времето между тях зейна пропаст. Между Гвюдлойгур и баща му. Ти сам описа реакцията на стария, когато е дошъл с дъщеря си да говори с теб. Но не знам цялата история, само част от нея.
— От това, което ми разказа, ми се стори, че между Гвюдлойгур и сестра му отношенията са били топли, сърдечни.
— Без всякакво съмнение — каза Габриел. — Тя идваше често с него на репетициите на хора, винаги присъстваше на изпълненията му в църквата, в училището или по разни забави. Беше добра с него, но и много привързана към баща си. Бащата беше невероятно силна личност, непреклонен и твърд, когато искаше да стане неговото, но можеше да бъде и много мил. Накрая тя взе неговата страна. Момчето въстана срещу баща си. Не знам какво точно се е случило, но накрая то мразеше родителя си и го обвиняваше за всичко. Не само за онова на сцената, просто за всичко.
Габриел помълча известно време.
— При една от последните ни срещи той каза, че баща му е ограбил детството му. Бил го направил за посмешище.
— Посмешище ли?
— Това бе думата, която използва, аз не знаех какво има предвид не повече от теб. Беше малко след инцидента.
— Инцидент?
— Да.
— Какво се случи?
— Гвюдлойгур наближаваше двайсетте. Беше напуснал училище. Премести се и от Хапнарфьордур след това. По онова време вече не се виждахме, но вярвам, че инцидентът се случи заради неговия бунт. Заради яростта, която се бе натрупала в него.
— След инцидента ли е напуснал дома си?
— Да, така мисля.
— Какво точно стана?
— У тях имаше висока и стръмна стълба. Ходил бях веднъж в дома им. Водеше от антрето към втория етаж. Тясна дървена стълба. Кабинетът на баща му беше на втория етаж. Явно е била започнала поредната кавга между него и Гвюдлойгур. Доколкото разбрах, били са горе, близо до стълбата, Гвюдлойгур е бутнал баща си и той паднал по стълбата. Било е страшно падане. Така и не се изправил след него. Счупил си гръбнака и се парализирал от кръста надолу.
— Дали е било инцидент? Знаеш ли?
— Това го знае единствено Гвюдлойгур. И баща му. След това те напълно го зачеркнаха, бащата и дъщерята. Скъсаха всякакви връзки с Гвюдлойгур и не искаха да имат никакво вземане-даване с него. Това може би говори, че синът нарочно е бутнал баща си по стълбите, че вероятно не е било случаен инцидент.
— А ти как знаеш за всичко това? Щом не си имал повече контакти с тия хора?
— Навсякъде в града се говореше, че Гвюдлойгур е бутнал баща си по стълбата. Дори имаше полицейско разследване.
Ерлендур погледна човека.
— Кога видя Гвюдлойгур за последен път?
— Тук в хотела, съвсем случайно. Тогава не знаех къде е отишъл той. Бях излязъл с познати на вечеря, когато го видях в униформата на портиер. Не го разпознах веднага, беше минало толкова много време. Случи се преди пет или шест години. Отидох при него и го попитах дали си спомня за мен, поговорихме си известно време.
— За какво?
— Нищо особено, просто приказки за всичко и нищо. Питах го как я кара и подобни неща. Той беше по-скоро немногословен. Изглеждаше, че не му е приятно да говори с мен. Все едно че му напомнях за миналото, което той не искаше да си спомня. Усещах, че се срамува заради униформата си на портиер. Може пък да беше заради друго. Не знам. Попитах го за семейството му и той каза, че не поддържат никаква връзка. После разговорът замря и се разделихме.
— Имаш ли някаква идея кой може да е искал да убие Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.