— Никаква — отговори Габриел. — Как е бил нападнат? По какъв начин е бил убит?
Попита с тъга в очите. Не за да предъвква историята, като се прибере вкъщи или се срещне с приятели, а за да разбере как е приключил животът на едно надарено момче, на което някога е бил учител.
— Не мога да говоря за това — каза Ерлендур. — Има подробности, които се опитваме да запазим в тайна заради разследването.
— Да, естествено — отвърна Габриел. — Разбирам. Полицейското разследване… Стигнахте ли донякъде? Да, разбира се, не можеш да говориш за това! Не мога да си представя кой би искал да го убие, но пък отдавна го бях изгубил от поглед. Знаех само, че работи тук в хотела.
— Работил е дълги години като портиер и нещо като момче за всичко. Бил е и Дядо Коледа например.
Габриел ахна.
— Каква съдба!
— Единственото, което намерихме в стаята му, освен плочите, беше киноплакат, закачен на стената. От филм с Шърли Темпъл от хиляда деветстотин трийсет и девета година. Казва се „Малката принцеса“. Имаш ли някаква идея защо е пазел подобно нещо, или просто много е харесвал момичето?
— Шърли Темпъл?
— Детето звезда.
— Естествено, има очевидна връзка — каза Габриел. — Гвюдлойгур се възприемаше като дете звезда, така го възприемаха и всички около него. Не виждам да има друга причина.
Габриел се изправи, сложи си фуражката на главата, закопча палтото си и си нави шала около врата. Докато вършеше всичко това, и двамата мълчаха. Ерлендур отвори вратата пред него и го проводи до коридора.
— Много благодаря, че дойде да се видиш с мен — рече той и протегна ръка.
— За нищо! — отвърна Габриел. — Това е най-малкото, което можех да направя за теб. И за горкото момче.
Поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо, но не знаеше как да го формулира.
— Имаше някаква изключителна невинност у него — каза той накрая. — Някаква незлобливост. Бяха го убедили, че е специален и уникален, че ще стане известен, дори че ще сложи света в краката си. Виенският момчешки хор! Тук, в Исландия, вдигат толкова много шум за нищо, днес повече от когато и да било! Типично за народ без самочувствие. Подиграваха го в училище, защото беше различен, и трябваше да си го изстрада. После се оказа, че е най-обикновено момче и светът му се срути за една вечер. Яка гърбина трябва да имаш, за да можеш да понесеш подобно нещо.
Пожелаха си довиждане, Габриел се обърна и излезе в коридора. Ерлендур гледаше подире му и си мислеше, че историята на Гвюдлойгур Егилсон напълно бе изстискала силите на стария хоров диригент.
Ерлендур затвори вратата. Седна на леглото и се замисли за момчето хорист и за портиера, облечен в костюма на Дядо Коледа и открит със смъкнати гащи. Замисли се за това как житейският път на Гвюдлойгур го бе довел до малкото килерче и до смъртта му години след най-голямото разочарование в живота му. Мислеше за осакатения му баща, седнал в инвалидната си количка, за сестрата с острия орлов нос и неприязънта й към собствения й брат. Мислеше за тлъстия управител, който беше уволнил портиера; и за шефа на рецепцията, който се правеше, че не го познава; мислеше и за служителите на хотела, които изобщо не знаеха кой е Гвюдлойгур; и за Хенри Уапшот, дошлия отдалеч колекционер, за да издири момчето хорист, защото детето Гвюдлойгур, с нежния си и красив глас, все още съществуваше и винаги щеше да го има.
Преди да се усети, Ерлендур мислеше вече за брат си. Сложи същата плоча на грамофона, легна на леглото, притвори очи и се остави мислите му да го отнесат към къщи.
Може би това беше и неговата песен.
15
Когато се върна привечер от Хапнарфьордур, Елинборг отиде направо в хотела, за да се срещне с Ерлендур.
Качи се на неговия етаж и почука на вратата. Не получи никакъв отговор и почука отново, след малко и трети път. Тъкмо се обръщаше да си тръгва, когато вратата най-накрая се отвори и Ерлендур я пусна да влезе в стаята. Беше заспал, уморен от мислите си, и слушаше малко разсеяно, докато Елинборг му разказваше какво бе открила в Хапнарфьордур. Успяла да се види със стария директор на основното училище, много възрастен вече човек, който добре си спомнял Гвюдлойгур, освен това и починалата му преди десетилетие съпруга била добра приятелка с майката на момчето. С помощта на директора Елинборг открила и трима съученици на Гвюдлойгур, които все още живеели в Хапнарфьордур. Единият от тях присъствал на концерта в градското кино. Елинборг беше приказвала и с бившите съседи на семейството, както и с други хора, които са имали някакви взаимоотношения с тях в миналото.