— Никой не бива да се отличава от останалите в това царство на джуджета — каза Елинборг и седна на леглото. — Никой не може да е с нищо по-различен от другите.
Всички знаели, че от Гвюдлойгур щяло да излезе нещо специално в живота. Самият той никога не говорел за това, всъщност никога не говорел за себе си, но всички го знаели. Бил записан на пиано и пеене, първоначално с обучението се занимавал баща му, а по-късно учил при назначения към детския хор диригент и после при известен певец, който дълго време живял в Германия, но се прибрал вкъщи. Хората го превъзнасяли. Ръкопляскали му, а той, облечен в бяла риза и черни панталони, се покланял изискано и възпитано. „Такова прекрасно дете, този Гвюдлойгур!“, казвали всички. И ето че издали две негови плочи. Скоро щял да стане известен в чужбина.
Били преселници в Хапнарфьордур. Семейството му дошло от Севера, известно време живеели в Рейкявик. Говорело се, че баща му бил син на органист и сам учил пеене някъде извън страната на младини. Мълвата била, че купил къщата в Хапнарфьордур с наследени от баща си пари, който пък забогатял от търговия с американската армия след войната. Говорело се, че наследил достатъчно, за да не се притеснява за нищо повече в живота. Но не демонстрирал богатството си. Не се събирал много с градското общество. Повдигал шапка, когато излизал на разходка с жена си, поздравявал учтиво. Според клюката тя била дъщеря на корабовладелец, но никой не знаел откъде. Сприятелили се с малко хора в града. Приятелите им били в Рейкявик, ако въобще имали такива. Не посрещали често гости в дома си.
Когато момчетата от квартала или съучениците на Гвюдлойгур питали за него, обикновено им се казвало, че трябва да си стои вкъщи, защото имал да учи, било за училище, било за пианото или пеенето. Понякога му разрешавали да излезе с тях и децата забелязали, че той не бил недодялан като тях, а и бил учудващо чувствителен. Не цапал дрехите си, не скачал в калните локви, а във футбола изобщо не го бивало. Езикът му бил много изискан, понякога говорел за хора с чуждестранни имена. За някакъв си Шуберт. И когато те му разказвали последните новости от приключенските истории, които били чели или гледали на кино, той им отвръщал, че чете стихове. Може би не непременно защото сам искал това, а защото баща му казвал, че било добре за него да чете стихове. Децата разбрали, че таткото решава всичко вместо него и му налага строги правила. Да чете по едно стихотворение всяка вечер.
Сестра му не приличала на него. Била по-корава, приличала на баща си. Изглеждало, че бащата не поставя същите строги изисквания към нея. Тя също учила пиано и започнала да пее с брат си в детския хор, когато бил основан. Приятелките й разказвали, че завиждала на брат си, когато баща им се хвалел с него, отгоре на всичко изглеждало, че майка им обичала сина повече от дъщерята. Хората смятали, че Гвюдлойгур и майка му се разбирали по-добре, тя му била нещо като ангел хранител.
Един път някакъв съученик на Гвюдлойгур чакал в преддверието, докато в къщата се разгарял спор дали момчето може да излезе навън да си играе. Бащата стоял с дебелите си рогови очила на стръмното стълбище, Гвюдлойгур бил на долното стъпало, а майка му — на вратата към вътрешната стая. Казала, че нищо толкова нямало да се случи, ако момчето отиде да си играе, тъй и тъй нямало много приятели, които да идват да го търсят вкъщи, можело да продължи с упражненията по-късно. „Ще продължи да се упражнява! — изревал бащата. — Да не мислиш, че това е нещо, което човек може ту да прави, ту да не прави просто както му скимне? Не разбираш за какво говорим тук, нали? Никога няма да разбереш това!“ „Той е само дете — отвърнала майката — и няма много приятели. Не можеш да го затваряш по цял ден вкъщи. Той трябва да получи възможност да бъде и дете.“ — „Всичко е наред — казал Гвюдлойгур, приближавайки се към момчето. — Ще изляза може би по-късно. Ти тръгвай, аз ще дойда после!“
Момчето излязло и преди да се затвори вратата след него, чуло бащата да крещи: „Това повече никога да не го правиш, да ми противоречиш пред непознати“.
С времето Гвюдлойгур все повече се изолирал от съучениците си и по-големите момчета започнали да се заяждат с него. Отначало това било по-скоро невинно. Всички се заяждали с всички, имало боеве и дрязги на двора, както във всяко училище, но след две години, когато Гвюдлойгур бил на единайсет, заяждането взело доста да загрубява. По днешните критерии това не било голямо училище и всички знаели, че Гвюдлойгур е различен, че учи музика, пее в новия детски хор и никога не го пускат да излиза да си играе. Бил постоянно блед и болнав. Домашно духче. Момчетата от класа и махалата престанали да ходят да го викат за игра и започнали да го тормозят. Училищната му чанта изчезвала или пък се оказвала празна, щом я отворел. Блъскали го на улицата, късали му дрехите, биели го, нагрубявали го. Никога не го канели на рождените си дни.