Специалистът по пръстови отпечатъци търсеше доказателства за присъствието на Гвюдлойгур в стаята. Провери всички повърхности, включително касите на вратите. Ерлендур стоеше в коридора и наблюдаваше работата на експертите. Искаше му се да си запали цигара, може би и да изпие чашка шартрьоз, защото Коледата настъпваше, искаше си стола и книгите. Мислеше да се прибере вкъщи. Всъщност не знаеше какво прави в този хотел на смъртта, не знаеше какво да прави и със самия себе си.
Белият прашец за взимане на отпечатъци се сипеше по пода.
Ерлендур видя управителя на хотела да се клатушка по коридора. Бе извадил кърпата си, пуфтеше и пъшкаше. Надникна в стаята, където експертите си вършеха работата, и се ухили до ушите.
— Разбрах, че си го хванал — каза той и изтри с кърпата врата си. — И че бил чужденец.
— Къде го разбра това нещо? — попита Ерлендур.
— Е, по радиото — отвърна управителят.
Не можеше да скрие радостта си, в крайна сметка новините бяха добри — човекът бе открит, извършителят на черното дело не беше исландец, не беше и от работещите в хотела. Управителят си пое дъх.
— По новините казаха, че бил арестуван на летището в Кеплавик. Опитвал се да излети за Лондон. Британец ли е?
Мобилният телефон на Ерлендур започна да звъни.
— Не знаем дали той е човекът, когото търсим — каза той и вдигна телефона.
— Не ти трябва да идваш в управлението — чу се гласът на Сигурдур Оли, когато Ерлендур отговори. — Не и засега.
— А ти не трябваше ли да си на питка? — попита Ерлендур и се отдалечи от управителя с телефона на ухото.
— Той е пиян — отвърна Сигурдур Оли. — Хенри Уапшот. Няма смисъл да се говори с него. Дали да не го оставим да си отспи тази нощ и да говорим с него утре сутрин?
— Той създаде ли някакви проблеми?
— Не, съвсем не. Казаха, че ги бил последвал кротко и мирно, без да вдига шум. Спрели са го на паспортната проверка и са го задържали в стаята за претърсване. Щом полицаите дошли, го завели направо в колата и оттам — в Рейкявик. Никакви проблеми. Бил е много мълчалив и заспал в колата, на път към града. Сега спи в килията си.
— Излязло е по новините, както разбрах — каза Ерлендур. — Това с ареста. — Той погледна към управителя на хотела. — Хората се надяват, че сме хванали правилния човек.
— Той носеше само една ръчна чанта със себе си. Голямо куфарче за документи.
— Има ли нещо в него?
— Грамофонни плочи. Стари. Същите винилови боклуци, каквито намерихме долу в килера, в мазето.
— Искаш да кажеш плочи на Гвюдлойгур ли?
— На такива ми приличат. Не много обаче. Но има и други плочи. Можеш да ги разгледаш утре.
— Той издирва плочите на Гвюдлойгур.
— Може би е успял да прибави нещо към колекцията си — каза Сигурдур Оли. — Да се видим ли тук в управлението утре сутринта?
— Трябва ни проба от слюнката му — рече Ерлендур.
— Ще се погрижа за това — отвърна Сигурдур Оли и прекъсна разговора.
Ерлендур напъха телефона обратно в джоба си.
— Признал ли си е? — попита управителят. — Признал ли си е вече за убийството?
— Ти спомняш ли си за него отпреди, тук в хотела? Хенри Уапшот. От Великобритания. Човек около шейсетте. Каза ми, че идвал за първи път в Исландия, но се оказа, че е отсядал в този хотел и преди.
— Не си спомням за никого с такова име. Имаш ли негова снимка?
— Ще трябва да намеря. И да разбера дали някой от персонала го е познавал. Може пък някой да си спомни нещо за него. Няма значение дали е дреболия, или не.
— Надявам се да можеш да приключиш с този въпрос — каза управителят и въздъхна тежко. — Няколко резервации бяха отменени заради убийството. Главно от исландци. Сред чужденците не се е разчуло толкова много. Но консумацията на шведската маса намаля, поръчките са по-малко. Не трябваше да го оставям да живее долу в мазето. Ето какво прави добрината с човека! Проклетата добрина!
— Тя направо се стича от теб — отбеляза Ерлендур.
Управителят го погледна, несигурен дали полицаят не го занася, но лицето на Ерлендур си остана безизразно. Началникът на Техническия отдел излезе в коридора при тях, поздрави управителя и дръпна Ерлендур настрани.