Елинборг я бе посетила в Клехпур. Жената страдаше от шизофрения и понякога, когато халюцинациите й зачестяваха и гласовете, които чуваше, вземеха превес, се налагаше да я връзват. Когато Елинборг я видя, тя беше на силни упоителни и почти не можеше да говори. Седеше, клатушкайки се напред-назад, и питаше Елинборг дали няма цигара. Изобщо нямаше представа за какво я посещава тази жена.
— Опитвам се да се грижа за него доколкото мога — обясни бащата в стаята за разпити.
— Като му забиваш игли в опакото на дланите ли?
— Млъкни!
Елинборг беше разговаряла и със сестра му. Тя бе казала, че понякога възпитанието на момчето й се струвало доста сурово. Спомена едно свое посещение при брат си. Детето тогава било на четири години и се оплаквало, че не се чувства добре, дори поплакало малко, а тя си помислила, че има грип. Брат й изгубил търпение и след като известно време детето капризничело, вдигнал го и го задържал във въздуха.
— Има ли ти нещо? — попитал го грубо.
— Не — отвърнало колебливо детето с тих глас и се свило.
— Тогава не трябва да цивриш.
— Не — повторило момчето.
— Ако ти няма нищо, тогава ще престанеш да ревеш!
— Да.
— Има ли ти нещо?
— Не.
— Всичко наред ли е тогава?
— Да.
— Хубаво. Човек не трябва да циври за нищо!
Елинборг преразказа тази история на бащата, който обаче не показа никаква реакция.
— Отношенията със сестра ми не са добри — каза той. — Не си спомням такава случка.
— Ти би ли сина си така, че да се наложи да влезе в болница? — попита Елинборг.
Бащата я погледна.
Елинборг повтори въпроса си.
— Не — отговори той. — Не съм го направил аз. Мислиш ли, че някой баща би могъл да го стори? Били са го в училището.
Момчето беше изписано от болницата. Комисията за защита на децата му бе осигурила приемно семейство и след разпита Елинборг отиде да го види. Седна до момчето и го попита как я кара. Детето не беше обелвало и дума пред нея, но сега я погледна така, сякаш искаше да й каже нещо.
Изкашля се колебливо.
— Татко много ми липсва! — каза то, сдържайки сълзите си.
Ерлендур закусваше, когато видя Сигурдур Оли да се приближава към масата. След него вървеше Хенри Уапшот. Двама други разследващи полицаи седнаха на столовете зад тях. Английският колекционер на грамофонни плочи изглеждаше още по-жалък отпреди, косата му бе разчорлена и лицето му бе сгърчено в страдалческа гримаса, израз на абсолютното унижение и загубената борба с махмурлука и затвора.
— Какво става? — попита Ерлендур и се изправи на крака. — Защо си го докарал тук? И защо не е в железа?
— Железа?
— В белезници.
— Мислиш ли, че е необходимо?
Ерлендур погледна Уапшот.
— Не ми се щеше да те чакам да дойдеш — каза Сигурдур Оли. — Не можем да го държим по-дълго от до довечера, така че трябва да вземеш решение в какво ще бъде обвинен, това на първо място. Пък и той искаше да се срещне с теб. Отказа да говори с мен, иска да говори само с теб. Все едно сте приятели от деца. Не е настоявал да бъде освободен, не е поискал адвокатска помощ, нито пък е молил за съдействие от своето посолство. Казахме му, че може да се обади в посолството, но той само тръсна глава.
— Ти успя ли да разбереш нещо за него от Англия? — попита Ерлендур и погледна отново към Уапшот, който стоеше с наведена глава зад Сигурдур Оли.
— Мисля да се заема, след като го поемеш ти — отвърна Сигурдур Оли. Не беше направил нищо по въпроса. — Ще те уведомя какво имат за него, ако въобще имат нещо.
Сигурдур Оли каза довиждане на Уапшот, спря се за малко при двамата следователи и след това изчезна. Ерлендур покани британеца да седне. Уапшот се свлече на стола оклюмал.
— Не съм го убил — започна той с тих глас. — Не бих могъл да го убия. Не бих могъл да убия никого, дори муха. А какво ли остава за това прекрасно момче хорист.
Ерлендур погледна Уапшот.
— Ти за Гвюдлойгур ли говориш?
— Да — отвърна Уапшот. — Разбира се, че за него.
— Той вече не беше никакво момче хорист — каза Ерлендур. — Гвюдлойгур наближаваше петдесетте и играеше Дядо Коледа на коледните забави за деца.
— Ти не разбираш — прошепна Уапшот.
— Не — отвърна Ерлендур. — Но ти може би ще ми го разясниш.