— Не съм бил в хотела, когато са го нападнали — продължи Уапшот.
— А къде беше?
— Търсех плочи. — Уапшот повдигна глава и на лицето му се изписа измъчена усмивка. — Ходих да разгледам онова, което вие изхвърляте. На пазара за стоки втора употреба. Да прегледам какво има в станцията за рециклиране. Казаха ми, че е постъпило имущество от починал човек. Между другото — грамофонни плочи, които трябвало да бъдат изхвърлени.
— Кои?
— Кои какво?
— Кои ти казаха за имуществото на починалия?
— Работниците. Плащам им нещо дребно, ако ме уведомяват за такива неща. Имат моята визитка. Вече ти казах това. Човек ходи по колекционерските магазини, среща се с други колекционери, ходи на пазара. Колапортид, нали така му беше името? Правя каквото всички колекционери правят — опитвам се да намеря нещо, което си заслужава да го притежаваш.
— Имаше ли някой с теб по времето, когато е било извършено убийството на Гвюдлойгур? Някой, с когото можем да говорим?
— Не — отвърна Уапшот.
— Но би трябвало да могат да си спомнят за теб по тези места?
— Естествено.
— И намери ли нещо интересно? Момчета хористи?
— Нищо. Нищо не намерих този път.
— Защо избяга от нас? — попита Ерлендур.
— Исках да се прибера вкъщи.
— И изостави всичкия си багаж в хотела?
— Да.
— Освен няколко плочи с Гвюдлойгур.
— Да.
— А защо ми каза, че никога преди не си идвал в страната?
— Не знам. Не исках да привличам излишно внимание. Нямам нищо общо с убийството.
— Лесно могат да се приведат доводи за обратното. Би трябвало сам да се досетиш. Когато излъга. Че ще узная истината, че ще разбера за предишните ти гостувания в хотела.
— Нямам нищо общо с убийството.
— Но всъщност ме убеди, че имаш. Не би могъл да привлечеш по-голямо внимание към себе си.
— Не съм го убил.
— Каква беше връзката ви с Гвюдлойгур?
— Казах ти вече, за тази история не съм лъгал. Заинтересуваха ме пеенето му, старите плочи с момчета хористи и когато разбрах, че е все още жив, намерих начин да се свържа с него.
— Защо излъга? И друг път си идвал в Исландия, отсядал си в този хотел и със сигурност си се срещал с Гвюдлойгур.
Уапшот се замисли.
— Всичко това няма общо с мен. Когато научих за убийството, се уплаших да не разберете, че се познаваме. Страхът ми се усилваше с всяка минута и трябваше да положа огромни усилия, за да не избягам веднага и по този начин сам да се обвиня. Реших да остана още два дни, но накрая все пак избягах. Нервите не ми издържаха. Но не съм го убил аз.
— Колко добре познаваш историята на Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.
— Не много добре.
— Не е ли важно за колекционирането на плочи да изровиш всичката информация за този, когото колекционираш? Не си ли го направил?
— Не знам много — отвърна Уапшот. — Знам, че е изгубил гласа си на концерт, издадени са само две плочи с негови песни, изпокарали са се с баща си…
— Чакай малко, как разбра по какъв начин е умрял?
— Какво искаш да кажеш?
— На гостите на хотела беше съобщено не за убийство, а за инцидент или за сърдечен удар. Как разбра, че е бил убит?
— Как разбрах ли? Ти ми каза.
— Да, аз ти казах и ти беше много учуден, това си го спомням, но сега ми разправяш, че след като си разбрал за убийството, си се боял да не те свържем с него. Това всъщност е било, преди да се видим с теб, преди да те свържем с Гвюдлойгур.
Уапшот впи очи в Ерлендур. Полицаят познаваше, когато хората се опитват да спечелят време, и реши да даде на Уапшот възможност да спечели всичкото време, от което се нуждае. Двамата следователи стояха на известно разстояние. Ерлендур бе слязъл късно на закуска и в трапезарията имаше малко хора. Видя да се мярка голямата шапка на готвача, който се разбесня, когато трябваше да се взима проба от слюнката му. Ерлендур си помисли за Валгердур. Лаборантката. Какво ли правеше сега? Дали бодеше с игли деца, които се бореха със сълзите си или се опитваха да я ритнат?
— Има ли друго, освен интереса към грамофонните плочи, което да ви свързва с Гвюдлойгур? — попита той.
— Не исках да се замесвам в това — отвърна Уапшот.
— Какво криеш? Защо не искаш да се свържеш с британското посолство? Защо не искаш адвокат?