— А, това ти ли си? — попита тя безучастно.
Изглеждаше още по-уморена и умърлушена, отколкото беше в стаята за почивка на персонала, когато я срещна за първи път. Ерлендур си помисли, че Коледата в нейния живот май също не е време за радост.
— Коледата скапва ли те? — попита я.
Тя не му отговори, бутна количката към следващата врата и почука, изчака известно време, след което извади ключове, отвори вратата и влезе в стаята. За всеки случай извика от вратата към вътрешността на стаята, да не би вътре да имаше някой, който да не е чул почукването, и се зае да разтребва. Оправи леглото, събра кърпите от пода в банята, напръска огледалата с почистващ препарат. Ерлендур се намъкна в стаята след нея и се загледа в действията й. След малко тя сякаш забеляза, че я е последвал.
— Не можеш да влизаш вътре! — скастри го тя. — Това е лично пространство.
— Ти се грижиш и за стая 312 на долния етаж — каза Ерлендур. — На един англичанин. Хенри Уапшот. Странна птица. Да си забелязвала нещо необичайно в стаята му?
Тя го погледна, сякаш не разбираше съвсем какво иска да каже.
— Като например окървавен нож? — допълни той и се опита да се усмихне.
— Не — отговори Осп. — Нищо.
Замисли се и попита:
— Какъв нож? Той ли е убил Дядо Коледа?
— Не си спомням как го формулира ти последния път, когато разговаряхме, но каза, че някои от гостите ви опипвали. Стори ми се, че говориш за сексуален тормоз. Той такъв ли беше?
— Не, аз го видях само един път.
— И нямаше нищо, което…
— Той побесня — каза тя. — Когато влязох в стаята.
— Побесня ли?
— Явно му попречих за нещо. Направо ме изхвърли. Разпитах колегите и се оказа, че той изрично е поискал на рецепцията стаята му да не се чисти. На мене не ми бяха предали. Тия скапани служители тук… Никой нищо не ти казва. Затова и влязох, а той, като ме видя, направо полудя. Нахвърли се върху мен, тъпакът. Сякаш от мен зависят нещата в тоя хотел. Би трябвало да се нахвърли върху управителя.
— Малко е странен.
— Гадняр.
— Имам предвид Уапшот.
— Да, и двамата.
— Значи, не си забелязала нищо необичайно при него?
— Всичко бе потънало в боклуци, но нищо необичайно.
Осп спря да разтребва, известно време остана неподвижна и се загледа умислено в Ерлендур.
— Стигнахте ли донякъде? С Дядо Коледа?
— Не много далече — отвърна Ерлендур. — Защо?
— Това тук е странен хотел — каза Осп, понижи глас и огледа коридора.
— Странен ли? — възкликна Ерлендур. Стори му се, че девойката внезапно стана несигурна и неспокойна. — Страхуваш ли се от нещо? От нещо тук в хотела?
Осп не отговори.
— Да не се боиш да загубиш работата си?
Тя го погледна.
— Да бе, как не, това е точно работата, която човек не иска да загуби.
— Тогава какво?
Осп се поколеба, но след малко взе решение, сякаш не си струваше повече да се безпокои за това, което искаше да каже.
— В кухнята крадат — рече тя. — Колкото могат повече. Мисля, че не им се е налагало да пазаруват за къщи от години.
— Крадат?
— Всичко, което не е завинтено за пода.
— Кои те?
— Не казвай, че си го чул от мен. Главният готвач. Преди всичко той.
— А ти откъде знаеш?
— Гюли ми каза. Той знаеше всичко, което става в хотела.
Ерлендур си припомни как си бе взел от шведската маса парче телешки език и как главният сервитьор го беше видял и смъмрил. Спомни си строгия му глас.
— Кога ти го каза?
— Ами горе-долу преди два месеца.
— И какво? Притеснен ли беше? Мислеше ли да каже на някого? Защо го е казал на теб? Аз си мислех, че ти изобщо не го познаваш.
— Изобщо не го познавах. — Осп замлъкна. — В кухнята все ме подкачаха — продължи тя след малко, — говореха мръсотии. „Как си там долу?“ и тем подобни. Всички простотии, които такива идиоти могат да измислят. Гюли ги чу и поговори с мен. Каза ми да не се притеснявам. Каза още, че те всички били крадци и той можел да ги издаде, ако поискал.