Хенри Уапшот стоял вдървено до стената срещу тежката стоманена врата. Двама надзиратели го държали. Елинборг и Сигурдур Оли също били в килията със съдийска заповед за вземане на биологична проба. Присъствала и Валгердур с пръчица с памук в ръка, готова да вземе проба от слюнката.
Уапшот я гледал с изцъклен поглед, сякаш тя била самият дявол, дошъл да го завлече със себе си долу във вечния пъклен огън. Очите му направо щели да изскочат от орбитите си. Дърпал се колкото можел по-далече от нея и каквото и да опитвали, не успявали да го накарат да си отвори устата.
Накрая го проснали на земята и му запушили устата и носа. В един момент той не издържал и отворил уста да си поеме въздух. Валгердур веднага му завряла тампона в зейналата паст и събирала слюнка, докато на Уапшот не му се догадило. Тогава извадила клечката с памук от устата му.
19
Когато Ерлендур слезе отново във фоайето на хотела с намерението да отиде в кухнята, видя Марион Брием да стои при рецепцията. Беше с износено палто и шапка на главата, кокалестите му пръсти непрекъснато мърдаха. Ерлендур поздрави Марион и го поведе към трапезарията. Забеляза колко се бе състарил старият му шеф през годините след последната им среща, само очите му бяха останали будни и питащи. Марион не губи време в празни приказки, не повече от предния ден.
— Изглеждаш ужасно — рече той и седна. — Какво те яде толкова много?
Някъде изпод палтото му се появи пурета, последвана от кутийка кибрит.
— Тук със сигурност е забранено да се пуши — каза Ерлендур.
— Вече никъде не може да се пуши — отвърна Марион и запали пуретата. Изражението на Брием беше страдалческо. Кожата — посивяла, отпусната и сбръчкана. Около пуретата се присвиваха обезцветени устни. Ноктите на кокалестите пръсти, които отново посягаха към цигарата, след като дробовете поемеха своето, бяха побелели и безкръвни.
Макар познанството им да имаше дълга и богата на събития история, нещата помежду им никога не бяха съвсем наред. Марион дълги години беше началник на Ерлендур, също толкова време се опитваше да го научи на занаята на следователя. Ерлендур се оказа калпав ученик, несговорчив, не приемаше наставления, не понасяше никой по-високопоставен от него в онова старо време, както не понасяше началниците и днес. Това доста изнервяше Марион и двамата често стигаха до сблъсъци, но Марион знаеше също така, че трудно може да се намери по-добър следовател от Ерлендур, макар и само поради факта че не беше обвързан със семейство и съпътстващите това губивреме задължения. Не правеше друго, освен да работи. Същото се отнасяше и за Марион Брием — единак през целия си живот.
— Нещо ново покрай теб? — попита Марион и си дръпна от пуретата.
— Нищо — отвърна Ерлендур.
— Коледата зле ли ти се отразява?
— Никога не съм ги разбирал тези Коледи — отговори Ерлендур разсеяно и погледна към кухнята в очакване да види готварската шапка.
— Не си — каза Марион. — Прекалено много радост и щастие има в тях, струва ми се. Защо не си намериш жена? Не си толкова стар. Пълно е с жени, които биха се съгласили да се грижат за такова сърдито мрънкало като теб. Разбирам ги аз тия неща.
— Опитах го това вече — отвърна Ерлендур. — Какво откри за…?
— Имаш предвид жена ти ли?
Ерлендур изобщо нямаше намерение да води разговор за личния си живот.
— Защо не престанеш? — ядоса се той.
— Разбрах, че…
— Казах ти да престанеш — рече Ерлендур сърдито.
— Добре — отвърна Марион. — Не ми влиза в работата как си живееш твоя живот. Единственото, което знам, е, че самотата убива, бавно, но убива.
Марион замълча.
— Но все пак си имаш децата. Или не е така?
— Не можем ли просто да пропуснем тази част? — каза Ерлендур. — Ти си…
Не можа да продължи.
— Какво съм аз?
— Какво всъщност правиш тук? Не можа ли да се обадиш по телефона?
Марион погледна Ерлендур и нещо като усмивка се появи върху старческото му лице.