— Да не е нещо сбъркан? — попита Марион Брием.
— Сигурдур Оли проверява това — каза Ерлендур. — Гвюдлойгур се е правил на Дядо Коледа тук в хотела — добави той.
Прозвуча така, сякаш „Дядо Коледа“ беше някаква щатна длъжност.
По сивото старческо лице на Марион премина ехидна усмивка.
— Намерихме бележка при Гвюдлойгур, на която пишеше „Хенри“ и часа 18:30, изглеждаше като че ли вече е имал среща, или е трябвало да се срещне с някого по това време. Хенри Уапшот каза, че се видял с него в шест и половина в деня преди убийството.
Ерлендур се замисли.
— За какво размишляваш? — попита Марион.
— Уапшот ми каза, че е платил на Гвюдлойгур половин милион крони само за да му докаже, че е сериозен по отношение на купуването на плочи. Или нещо подобно. Възможно е тези пари да са били в стаята му, когато е станало нападението.
— Искаш да кажеш, че някой е знаел за Уапшот и неговия бизнес с Гвюдлойгур ли?
— Може би.
— Друг колекционер?
— Вероятно. Не знам. Уапшот е странен. Усещам, че крие нещо от нас. Дали е нещо за него самия, или за Гвюдлойгур — не знам.
— И тия пари, естествено, ги нямаше, когато сте намерили тялото му.
— Именно.
— Трябва да тръгвам — каза Марион и се изправи. Ерлендур също стана. — И половин ден не издържам на крак — допълни Марион. — Умората направо ме убива. Как я кара твоето момиче?
— Ева ли? Не знам. Мисля, че не й е много добре.
— Може би трябва да си до нея на Коледа.
— Да, може би.
— А по въпроса за жените?
— Престани с този въпрос за жените! — рече Ерлендур и си помисли за Валгердур. Искаше му се да й се обади, но не му стискаше. Какво да й каже? С какво миналото му я засягаше? С какво неговият живот засягаше когото и да било? Глупост беше да я кани така на среща. Не знаеше какво го бе прихванало.
— Подразбрах, че си седял тук на една маса с жена — каза Марион. — Доколкото знам, такова нещо не се е случвало от години.
— Кой ти каза? — подскочи Ерлендур като ужилен.
— Каква е била тази жена? — попита Марион, без да му отговаря. — Казаха ми, че била хубава.
— Не беше никаква жена — изсъска Ерлендур и се отдалечи от масата.
Марион Брием го проследи с поглед, след което излезе от хотела с бавни стъпки и с усмивка на лицето.
Докато слизаше надолу към фоайето, Ерлендур си мислеше как по-учтиво да обвини главния готвач в кражба, но Марион насочи намеренията му към значително по-груб вариант. Когато отведе човека настрана в кухнята, у полицая не бе останало и капка съчувствие.
— Ти крадец ли си? — направо попита той. — И всички вие тука в кухнята? Крадете ли всичко, което не е завинтено за пода?
Главният готвач го гледаше зашеметен.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Дядо Коледа може би е бил намушкан до смърт, защото е знаел за големите кражби в хотела. Може би е бил намушкан, защото е знаел кой стои зад тях. Може би си се промъкнал в дупката му долу в мазето и си го наръгал, за да не може той да изпее всичко. Как ти се струва тази версия? А и си го обрал междувременно.
Готвачът се опули срещу Ерлендур.
— Ти да не си се побъркал! — изстена той накрая.
— Крадеш ли от кухнята?
— С кого си говорил? Кой те е излъгал така жестоко? Някой от хотела ли?
— Взеха ли ти проба от слюнката?
— Кой ти каза това?
— Защо не даде да ти вземат проба?
— Взеха ми накрая. Ти си пълен идиот. Да вземаш проби от всички, които работят в хотела! За какво? Да ни правиш на глупаци! А сега идваш и ме наричаш крадец. Никога не съм взимал нещо повече от някоя зелка от тази кухня. Никога! Кой ти е наговорил всичко това?
— Ако Дядо Коледа е знаел нещо лошо за теб, ако е знаел, че си крадец, може да те е изнудвал да правиш разни неща за него. Като напр…
— Затваряй си устата! — изрева главният готвач. — Онзи сводник ли беше? Той ли те е излъгал?
Ерлендур си помисли, че готвачът ще му скочи отгоре. Беше се приближил толкова плътно до него, че лицата им почти се докосваха. Коминообразната му шапка са наклони напред.
— Скапаният сводник ли беше? — изсъска готвачът.
— Кой е сводникът?
— Управителят на хотела, тая скапана лоена топка — каза готвачът през стиснатите си зъби.