Управителят на банковия клон беше около четиридесетгодишна жена. Готвеше се да ходи на коледно гости и изобщо не остана доволна от това, че я забавиха. Първоначално си помисли, че са обрали нейния банков клон. Двамата униформени полицаи, които похлопаха на вратата й и я помолиха да ги последва, не й казаха за какво става въпрос. Изгледа със сърдити очи чакащия пред банката Ерлендур, след като той й съобщи, че трябва да прегледа записите от охранителната й камера. Запали си нова цигара от фаса на старата, а Ерлендур си помисли, че не беше срещал такъв истински пушач от години.
— Това не можеше ли да почака до утре? — попита тя студено.
Ерлендур сякаш чу как от устата й падат ледени висулки и си каза, че не би искал да дължи нещо на тази жена.
— Това ще те убие — каза той и посочи цигарата.
— Още не ме е убило — отвърна тя. — Защо ме домъкна дотук?
— Заради убийството — отговори Ерлендур. — Убийството тук в хотела.
— И? — попита тя, без изобщо да се впечатли от чутото.
— Опитваме се да ускорим разследването — каза той и направи неуспешен опит да се усмихне.
— Що за глупост! — възкликна тя и направо нареди на Ерлендур да я последва. Двамата полицаи, които я доведоха, си бяха тръгнали, определено щастливи от възможността да се отърват от тази жена, която през целия път бе изливала върху им ругатни и обиди. Управителката на клона отиде с Ерлендур до служебния вход на банката, въведе код, с който отвори вратата, и му каза да побърза.
Банковият клон беше малък. В офиса на управителката имаше четири малки екрана, свързани с камерите зад двамата касиери на банката в салона за обслужване на клиенти и над входа. Жената включи екраните и обясни на полицая, че камерите бръмчели денонощно и всичко се записвало на касети, които пък се пазели в продължение на три седмици, след това се ползвали отново за запис. Записващото устройство било в малкото мазе под банката.
Жената го заведе долу, пушейки трета цигара, и му посочи касетите, върху които датата и местоположението на записващата камера бяха старателно обозначени. Пазеха се в заключен шкаф.
— Тук всеки ден идва охранител от банката — рече тя — и се грижи за всичко това. Не разбирам от тия неща и ще те помоля да не бърникаш нищо, което не ти влиза в работата.
— Благодаря ти много — каза покорно Ерлендур. — Иска ми се да започна от деня, в който е извършено убийството.
— Заповядай! — отвърна тя и пусна изпушената си цигара на пода, като внимателно я стъпка с крак.
Ерлендур намери касетата с нужната му дата и обозначението „преддверие“. Сложи я във видеоапарат, свързан с неголям телевизор. Реши, че няма смисъл да разглежда записите от камерите при касиерите.
Управителката на клона погледна златния часовник на ръката си.
— На тази касета е записано цяло денонощие — изпъшка тя.
— Как се справяш с това? — попита Ерлендур. — В работата?
— Какво имаш предвид с това как се справям?
— С пушенето. Какво правиш?
— Какво те засяга?
— Не ме засяга — побърза да каже Ерлендур.
— Защо просто не вземеш касетата? — попита тя. — Не мога да остана повече. Отдавна трябваше да съм на едно място и нямам намерение да ти вися на главата, докато прегледаш всички касети.
— Да, имаш право — отвърна Ерлендур. Погледна касетите в шкафа. — Ще взема тези, половин месец преди убийството. Това са четиринайсет касети.
— Знаете ли кой е убил човека?
— Все още не — каза Ерлендур.
— Добре си спомням този мъж — продължи тя. — Портиера. Работя тук като началник на клона вече седем години — добави тя за разяснение. — Дружелюбен и отзивчив човек беше, така мисля.
— Разговаряла ли си с него наскоро?
— Никога не съм говорила с него. Дори една дума не сме разменяли.
— Клиент ли ви е бил? — попита Ерлендур.
— Не, нямаше сметки при нас. Поне доколкото знам. Никога не съм го виждала да влиза в нашия клон. Притежавал ли е някакви пари?