Майка му беше неуморна. Погрижи се за Ерлендур, подтикваше хората да продължават с издирването, самата тя тръгна с тях. Върна се от планината, когато стана тъмно и беше безсмислено да се търси повече. Бе останала без сили, но щом се развидели, потегли към балкана преди всички останали. След време, когато стана ясно, че момчето й трябва вече да е умряло, тя продължи да търси с не по-малка енергия. Предаде се едва когато зимата настъпи с пълна сила, снегът стана дебел, а времето — непостоянно и опасно. Трябваше да приеме факта, че момчето е загинало в планината, да изчака пролетта, когато да поднови търсенето на тленните му останки. Всеки ден гледаше нагоре към планината, понякога кълнеше. „Трол да ви изяде вас, дето ми взехте детето.“
Мисълта за него, мъртъв горе в пустошта, беше непоносима. Ерлендур започна да го сънува в кошмарите си, от които се събуждаше с викове и плач. Виждаше го как се бори с виелицата, потънал в снега, обърнал се с гръб към бурята, а смъртта стои до него.
Ерлендур не разбираше как баща му може да седи вкъщи, докато другите търсят сина му, стигнали до предела на силите си. Изглежда, случката го бе пречупила и го бе превърнала в някаква безволева развалина. Ерлендур си мислеше за мощта на мъката — та баща му беше силен човек, пълен с жизненост, но загубата на детето малко по малко изсмука силата му и той никога не успя да се съвземе напълно.
По-късно, когато всичко бе отминало, родителите му се скараха, за първи и единствен път. Кавгата беше за случилото се и Ерлендур разбра, че майка му не е искала този ден баща им да ходи в планината, но той не я послушал. „А ако все пак имаш намерение да отидеш, казала тя, остави децата вкъщи.“ Той обаче не обърнал внимание на думите й.
И Коледите никога вече не бяха същите. След време родителите му намериха някакъв начин да се помирят. Майка му повече никога не спомена, че баща му не се е съобразил с желанието й. Той пък не признаваше, че е проявил странен инат, когато тя искала да му забрани да отиде в планината, че и да остави момчетата вкъщи. Нищо му нямало на времето и му се сторило, че тя твърде много се бърка в неговите работи. Родителите му предпочетоха да не говорят за случилото се помежду им, сякаш ако мълчанието бъдеше нарушено, то нямаше да остане нищо, което да ги свързва повече. В това именно мълчание Ерлендур започна да се чувства виновен, задето е оцелял.
— Защо тук е толкова студено? — попита Ева Линд и се зави по-плътно с палтото си.
— Парното не е в ред — отвърна Ерлендур. — Не ще да загрее. Какво ново при теб?
— Нищо. Мама все още се мъкне с някакъв тип. Запознали са се на едно празненство с хармоники. Не можеш дори да си представиш каква странна птица е той. Мисля, че все още използва брилянтин, реши си перчема на лимба и носи ризи с огромни яки. Започва да щрака с пръсти, щом чуе по радиото някоя стара боза: „Гордо плава моята ладия…“.
Ерлендур се усмихна. Ева за никого не се изказваше толкова гадно, колкото за „типовете“ в живота на майка й, които, изглежда, ставаха все по-смотани с всяка отминала година.
Помълчаха известно време.
— Опитвах се да си спомня каква съм била на осем години — внезапно каза Ева. — Всъщност не си спомням нищо, освен рождения ми ден. Не си спомням празненството, а само деня, когато навършвах осем години. Стоях на площадката пред блока и знаех, че имам рожден ден, ставах на осем. По някакъв начин този спомен, който иначе няма никакво значение, ме преследва оттогава. Само това — знаех, че имам рожден ден и ставам на осем години.
Тя погледна към Ерлендур.
— Каза, че той е бил осемгодишен. Когато е загинал.
— Същото лято имаше рожден ден, навърши осем.
— Защо никога не е бил намерен?
— Не знам.
— Но той е горе, в планината.
— Да.
— Костите му.
— Да.
— Осемгодишен.
— Да.
— Твоя ли беше вината? За смъртта му?
— Аз бях на десет години.
— Да, но…
— Ничия не беше вината.
— Но би трябвало да си мислил…
— Накъде биеш, Ева? Какво искаш да знаеш?
— Защо не ни потърси, мен и Синдри, след като си тръгна? — попита Ева Линд. — Защо не се опита да бъдеш с нас?