— Ева…
— Не си струваше, това ли е?
Ерлендур замълча и погледна през прозореца. Отново беше започнало да вали сняг.
— Свързваш тези две неща, така ли? — попита той накрая.
— Никога не получих обяснение за твоето заминаване. Хрумна ми, че…
— Че има нещо общо с брат ми ли? С това как е загинал? Искаш да го свържеш с това ли?
— Не знам — отвърна Ева. — Не те познавам изобщо. Минаха само няколко години, откакто те срещнах за пръв път, а и аз бях тази, която те издири. Историята с твоя брат е единственото, което знам за теб, като се изключи това, че си ченге. Никога не успях да разбера как си могъл да си тръгнеш от нас със Синдри. От децата си.
— Оставих майка ти да решава. Може би трябваше да бъда по-твърд и да получа право на свиждане с вас, но…
— … не си се интересувал — довърши изречението Ева.
— Не е вярно.
— Напротив. Защо? Защо не си се погрижил за децата си, така както е трябвало да го направиш?
Ерлендур не отговори и сведе поглед. Ева загаси третата си цигара. Изправи се, отиде до вратата на стаята и я отвори.
— Стина ще се срещне с теб утре тук в хотела — каза тя. — На обяд. Няма как да я пропуснеш, с новите й цици.
— Благодаря, че си говорила с нея.
— За нищо — добави Ева.
Поколеба се на прага на вратата.
— Какво искаш? — попита Ерлендур.
— Въобще не знам.
— Не, имам предвид като коледен подарък.
Ева погледна баща си.
— Бих искала да получа детето си обратно — каза тя и безшумно затвори вратата след себе си.
Ерлендур въздъхна тежко. Седя на леглото дълго време, без да помръдне. След това отново се зае да преглежда касетите. Човешки същества профучаваха през екрана, изпълнявайки своите коледни задачи, много от тях носеха торби и пакети с празнични покупки.
Беше стигнал до петия ден преди убийството на Гвюдлойгур, когато я видя. Първоначално я пропусна, но някъде в съзнанието му проблесна искра и той спря плейъра, превъртя касетата назад, като започна отново да преглежда кадрите. Не беше лицето й това, което събуди вниманието му. Бе нейната припряност, походката и високомерието. Ерлендур отново натисна бутона „плей“ на видеото и по-добре огледа жената в момента, в който тя влизаше в хотела. Отново върна записа назад. Около половин час по-късно тя се появи на излизане от хотела и в бърз ход мина покрай банковия клон и туристическите магазинчета. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно.
Той се изправи и втренчено се загледа в екрана на телевизора.
Това беше сестрата на Гвюдлойгур.
Тази, която не бе виждала брат си от десетилетия.
Ден пети
22
Звукът разбуди Ерлендур късно на следващия ден. Дълго време му трябваше да се събуди след безсънната нощ. Първоначално не можа да се ориентира какъв беше този смразяващ шум, който ечеше в малката стая. Будува почти цялата нощ, за да изгледа всяка касета, но на никоя друга не видя сестрата на Гвюдлойгур. Дори през ум не му мина, че тя би могла да отиде в хотела по някаква случайност, че може да е имала друга работа там, освен тази да се види с брат си, когото, както каза, не била виждала от десетилетия.
Беше попаднал на лъжа, а знаеше, че в едно полицейско разследване няма нищо по-ценно от разкриването на лъжа.
Шумът не преставаше и лека-полека Ерлендур разбра, че идва от телефона. Вдигна слушалката и чу гласа на управителя на хотела.
— Слез долу в кухнята — каза управителят. — Тук има човек, с когото би трябвало да разговаряш.
— Какъв човек? — попита Ерлендур.
— Младеж, който се почувствал зле и си отишъл вкъщи в деня, когато намерихме Гвюдлойгур — отвърна управителят. — Трябва да дойдеш!
Ерлендур стана от леглото. Не беше събличал дрехите си. Отиде в банята и погледна лицето си в огледалото. Поглади няколкодневната си брада с ръка, чу се звук като от прокарана по дърво шкурка. Брадата му беше гъста и груба, също като тази на баща му.
Преди да слезе долу, той се обади на Сигурдур Оли и го помоли да отиде заедно с Елинборг до Хапнарфьордур и да откарат сестрата на Гвюдлойгур на разпит в полицейското управление на Квервисгата. Щеше да се срещне там с тях по-късно през деня. Не обясни по каква причина иска да говори със сестрата. Можеше да се изпуснат пред нея. А му се щеше да види изражението на лицето й, когато разбереше, че я е хванал в лъжа.