— Открихте ли вече оръжието на убийството? — попита тя.
— Не, но намерихме нещо, което може би прилича на него — отговори Ерлендур. Млъкна и зачака тя да каже нещо, но жената не обелваше и дума. Така мина доста време, докато тя не наруши тишината.
— Защо каза, че съм те излъгала?
— Не знам каква част от казаното от теб е лъжа, но със сигурност знам, че не ми казваш всичко, което знаеш. Не ми казваш истината. А най-много ме учудва реакцията ви, твоята и на баща ти, когато разбрахте за смъртта на Гвюдлойгур. Все едно че тя изобщо не ви засяга.
Тя го изгледа продължително и сякаш взе някакво решение.
— Три години беше разликата между нас — каза тя внезапно — и макар да бях толкова малка, спомням си момента, когато го донесоха вкъщи. Предполагам, че това е един от първите ми спомени в живота. Още от първия ден брат ми стана зеницата в окото на баща ни. Татко много се грижеше за него и мисля, че му беше отредил голяма роля в живота още от самото начало. Това не се случи от само себе си, както би трябвало може би да бъде, затова баща ни изчакваше брат ми да порасне, за тогава бяха плановете му.
— А ти? — попита Ерлендур. — Не видя ли баща ти и у теб гений?
— Той винаги е бил добър с мен — отвърна тя, — но обожаваше Гвюдлойгур.
— И го е натискал, докато го е пречупил.
— Иска ти се нещата да са прости — каза тя. — Но те рядко са такива. Мислех, че човек като теб, полицай, си дава сметка за това.
— В момента не става въпрос за мен — отвърна Ерлендур.
— Не — каза тя. — Естествено, че не.
— Как така Гвюдлойгур свърши в това килерче тук сам и изоставен? Защо толкова го мразите? Мога да си обясня позицията на баща ти, който е изгубил здравето си заради брат ти, но не разбирам защо ти имаш толкова сурово отношение към него.
— Изгубил здравето си? — попита тя и изненадано погледна Ерлендур.
— Когато го е блъснал надолу по стълбата — обясни Ерлендур. — Чух тази история.
— От кого?
— Няма значение. Вярно ли е? Осакати ли той баща си?
— Мисля, че това не ти влиза в работата.
— Наистина не ми влиза — каза Ерлендур. — Освен ако не засяга разследването. Тогава, боя се, влиза в работата на повече хора от вас двамата.
Стефания млъкна и се загледа в кървавите петна по леглото, а Ерлендур се зачуди защо бе поискала да говорят в стаичката, където бе убит брат й. Мислеше да я попита, но така и не стигна до това.
— Не може винаги да е било така — продължи той, вместо да зададе въпроса си. — Ти си се притекла на помощ на брат си на сцената в градското кино, когато той е загубил гласа си. Някога сте били приятели. Някога той е бил твой брат.
— Откъде знаеш какво се случи в градското кино? Как си го изровил това? С кого си приказвал?
— Събираме информация. Хората от Хапнарфьордур добре си спомнят за случая. По онова време той не ти е бил безразличен. Когато сте били деца.
Стефания помълча, после промълви:
— Беше един кошмар. Един ужасен кошмар.
В деня, когато трябваше да се състои концертът в градското кино, в къщата им в Хапнарфьордур цареше напрежение и очакване. Тя се събуди рано сутринта и започна да приготвя закуската. Мислеше за майка си и й се струваше, че е поела нейната роля в семейството. Гордееше се с това. Баща й беше споменал нещо в този смисъл, колко била усърдна в грижите за тях двамата, мъжете в къщата, след смъртта на майка й. Колко била пораснала и колко била отговорна във всичко, което вършела. Иначе той никога нищо не казваше за нея. Не се интересуваше от нея. Никога не го бе правил.
Мъчно й беше за майка й. Едно от последните неща, които тя й заръча, докато лежеше в болницата, беше, че сега дъщерята трябва да се грижи за баща си и брат си. Че не трябва да ги предава. „Обещай ми това. Няма да бъде винаги лесно. Никога не е било лесно. Баща ти е толкова строг и непреклонен, че не знам дали Гвюдлойгур ще го понесе. Ако се стигне дотам, ти трябва да го подкрепиш, да застанеш зад Гвюдлойгур. Обещай ми и това!“, каза майка й и тя кимна с глава, обеща и това. Държаха се за ръце, докато болната жена заспа. Тя погали косата й, целуна я по челото.
Два дни по-късно майка й почина.
— Нека позволим на Гвюдлойгур да си поспи! — каза баща й, щом слезе в кухнята. — За него това е много важен ден.
За него е много важен ден.
Тя не помнеше някой ден да е бил много важен за нея. Всичко се въртеше около него. Синът му. Записите. Двете издадени плочи. Турнето в Скандинавия. Концертите в Хапнарфьордур. Също и този в градското кино довечера. Гласът му. Упражненията му по пеене, когато тя трябваше да ходи на пръсти из къщата, за да не им пречи, докато той стоеше прав до пианото, а баща им му акомпанираше. Наставляваше го, окуражаваше го да продължава напред, изразяваше цялата си обич към него, ако сметнеше, че се е справил добре, или проявяваше решителност и твърдост, ако му се стореше, че синът му не е достатъчно съсредоточен. Понякога си изпускаше нервите и го гълчеше, друг път го прегръщаше и му казваше, че е прекрасен.