Де да можеше и на нея да се падне парченце макар от това внимание, което бе отредено на брат й, от поощрението, което той получаваше всеки ден заради прекрасния си глас! Мислеше си, че тя е без значение, защото няма никакви способности, които да събудят вниманието на баща й. Понякога той казваше, че било жалко, дето тя няма никакъв глас. Смяташе за безнадеждна работа да я учи да пее, но тя си знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че баща й не иска да пилее сили в подобно начинание, защото гласът й не беше нищо специално. Тя не притежаваше певческите способности на брат си. Можеше да пее в хора и да подрънква на пиано, но и двамата, баща й и учителят по пиано, при който той я прати, защото нямаше време да й обърне сам внимание, казваха, че не е музикална.
Докато брат й имаше прекрасен глас и дълбоко усещане за музиката, въпреки че беше само едно обикновено момче, също както тя беше едно обикновено момиче. Тя не разбираше кое ги разделя. Та той не беше по-различен от нея. Тя дори донякъде се грижеше за него и за възпитанието му, особено след като майка им се разболя. Той я слушаше, правеше каквото му казваше и я уважаваше. Тя също го обичаше, но изпитваше ревност, когато му обръщаха прекалено внимание. Не сподели с никого това чувство, което я плашеше.
Чу Гвюдлойгур да слиза по стълбата, след малко той се появи в кухнята и седна на масата до баща им.
— Също като мама! — каза той, когато я видя да налива кафе в чашата на татко им.
Брат й често говореше за майка им и тя знаеше, че го боли и че тя неимоверно много му липсва. Той се осланяше на нея, когато нещо се случеше, търсеше я, когато го подиграваха или баща му загубеше търпение, или просто когато имаше нужда от някого, който да го прегърне, без това да бъде специална награда за доброто му представяне.
Очакването и напрежението в дома им през целия този ден станаха почти непоносими надвечер, когато облякоха официалните си дрехи и поеха към градското кино. Изпратиха Гвюдлойгур чак зад сцената, където баща им поздрави диригента на хора. После се промъкнаха отпред в салона, който се изпълваше със зрители. Светлините угаснаха. Завесата се вдигна. Гвюдлойгур стоеше на сцената, по-скоро висок за възрастта си, красив и учудващо мъжествен. Най-после щеше да започне да пее с този свой тъжен момчешки глас.
Тя притаи дъх и затвори очи.
Осъзна се едва когато баща й я стисна за ръката толкова силно, че я заболя, и го чу да простенва:
— Мили боже!
Отвори очи и съзря мъртвешки бледото лице на баща си. Погледна към сцената, където Гвюдлойгур се опитваше да запее, но нещо бе станало с гласа му. Сякаш пееше йодел. Тя скочи на крака и погледна залата зад себе си — някои се усмихваха, други вече се смееха. Изтича на сцената при брат си и се опита да го изведе. Диригентът на хора й се притече на помощ и двамата някак си успяха да отведат момчето зад кулисите. Видя баща си да стои на същото място, до първия ред, втренчил очи в нея като някой бог на гръмотевиците.
Вечерта, когато заспиваше и си припомняше изминалите ужасни мигове, сърцето й подскочи, но не от страх или потрес от онова, което се бе случило, а от странна радост, за която нямаше обяснение и която потисна дълбоко в себе си, сякаш бе някакво грозно престъпление.
— Да не изпиташ угризения на съвестта заради тези мисли? — попита Ерлендур.
— Те ми бяха съвършено чужди — отвърна Стефания. — Никога преди не бях мислила нещо подобно.
— Предполагам, че не е неестествено, когато се радваме на нещастието на другите — каза Ерлендур, — пък дори и тези други да са ни близки хора. Това може да са инстинктивни реакции, един вид защитно противодействие, когато сме изпаднали в силен стрес.
— Май не биваше да ти разказвам всичко с такива подробности — рече Стефания. — Няма да си изградиш много добро мнение за мен. И вероятно ще имаш право. Всички бяхме направо зашеметени. Ударът беше такъв, че едва ли можеш да си го представиш.