— Какви станаха отношенията им след този случай? — попита Ерлендур. — Между Гвюдлойгур и баща ви?
Стефания не отговори на въпроса му. Вместо това попита:
— Знаеш ли какво е да не си център на внимание? Да си просто обикновен човек и никога да не получаваш специално внимание? То е като да те няма. Гледат на теб като на предмет, който се подразбира от само себе си, не те глезят, не проявяват никаква загриженост. И през цялото време друг, когото ти самият считаш за иначе равен на тебе, го носят на ръце, сякаш е Избраният, сякаш е роден на света за безкрайна радост на родителите си и на останалите хора. Гледаш това всеки ден, седмица след седмица, година след година и то никога не свършва, даже с времето фаворизирането става все по-голямо, стига почти… почти до обожание.
Тя вдигна поглед към Ерлендур.
— Няма как да не ревнуваш — каза тя. — Иначе не би било човешко. И вместо да задушиш ревността, още преди да се усетиш си започнал да се храниш от нея, защото по някакъв странен начин тя ти помага да се чувстваш по-добре.
— Това ли е обяснението за радостта, която си изпитала, когато нещастието е сполетяло брат ти?
— Не знам — отвърна Стефания. — Не можех да се справя с това чувство. То ме заля като студена вода, треперех и тръпнех, опитвах се да го потисна, да го стъпча, но усещането не искаше да си отиде. Не мислех, че такова нещо може да ми се случи.
Замълчаха.
— Завиждала си на брат си — допълни Ерлендур.
— Може да съм му завиждала известно време. После започнах да го съжалявам.
— И накрая да го мразиш.
Тя отново погледна Ерлендур.
— Какво знаеш ти за омразата? — попита.
— Не много — отвърна Ерлендур. — Но знам, че тя може да бъде опасна. Защо ни каза, че не си имала никакъв контакт с брат ти в продължение на близо три десетилетия?
— Защото е истина — каза Стефания.
— Не е истина. Лъжеш. Защо ни лъжеш?
— Това ли е лъжата, заради която искаш да ме вкараш в затвора?
— Ако се наложи, ще го направя — рече Ерлендур. — Знаем, че си идвала в хотела пет дни преди Гвюдлойгур да бъде убит. Каза ни, че не си го виждала, че не си имала връзка с брат ти в продължение на десетилетия. После открихме, че си идвала тук няколко дни преди смъртта му. Каква работа си имала с него? И изобщо, защо ни излъга?
— Може да съм идвала тук и без да имам намерението да се срещам с него. Това е голям хотел. Това не ти ли хрумна?
— Съмнявам се да е било така. Не мисля, че присъствието ти в хотела малко преди смъртта му е съвпадение.
Ерлендур видя колебанието й. У нея сякаш се водеше борба дали да предприеме следващата крачка. Очевидно се бе подготвила да дава обяснения, ако й се наложи, както го бе направила при първата им среща, но положението вече беше станало „сега или никога“.
— Той имаше ключ — каза тя толкова тихо, че Ерлендур почти не я чу, — този, който ти ни показа на нас с баща ми.
Ерлендур си спомни за връзката ключове, които намериха в стаичката на Гвюдлойгур, и за малкия розов джобен нож с картинката на пират, който висеше от ключодържателя. Имаше два ключа — за единия предположи, че е от някаква къща, а другият спокойно можеше да бъде от сейф, шкаф или обикновена кутия.
— Какво за ключа? — попита Ерлендур. — Разпозна ли го? Какво отключва той?
Стефания се усмихна студено.
— Аз имам абсолютно същия ключ — обясни тя.
— Какъв е този ключ?
— От къщата ни в Хапнарфьордур.
— От твоята къща?
— Да — кимна Стефания. — От дома, в който живеем с баща ми. Ключът отваря вратата на мазето от задната страна на къщата. От избата нагоре има тясна стълба, води до преддверието на първия етаж, а оттам човек може да отиде в стаята и кухнята.
— Да не искаш да кажеш…? — Ерлендур се опитваше да се ориентира в значението на казаното от нея. — Да не искаш да кажеш, че той е идвал в дома ви?
— Да.
— И е влизал вътре?
— Да.
— Мислех, че не общувате помежду си. Ти каза, че с баща ти не сте си имали работа с него от десетилетия. Че изобщо не сте били във връзка с брат ти. Защо излъга за това?
— Защото татко не знаеше.
— Не е знаел какво?
— Че брат ми идва у дома. Трябва много да сме му липсвали. Не го попитах, но трябва да е било така. След като го правеше.