Дружески си казаха довиждане, Ерлендур я проследи с поглед, докато тя преминаваше през столовата, и излезе във фоайето на хотела. В това време телефонът в джоба му започна да звъни. Опипом го намери и отговори на обаждането. За голяма негова изненада се оказа, че му звъни Валгердур.
— Може ли да се видим довечера? — попита тя директно. — В хотела ли ще си?
— В хотела ще съм — отговори Ерлендур. Не прикри учудването в гласа си. — Мислех, че…
— Да речем, около осем? На бара?
— Добре — каза Ерлендур. — Да речем, около осем. Какво…?
Искаше да попита Валгердур по какъв повод иска среща с него, но тя затвори телефона и слушалката на ухото му замлъкна. Той затвори апарата и се зачуди какво ли иска тя. Беше отписал вече възможността да се опознае по-отблизо с тази жена, мислеше си, че е напълно безнадежден случай, що се касае до взаимоотношенията с жени.
Отдавна бе превалило пладне и Ерлендур усети вълчи глад, но не отиде в ресторанта на хотела. Вместо това се качи в стаята си и си поръча обед. Оставаше му да прегледа още няколко касети. Постави една във видеото и я пусна да се върти, докато чакаше храната.
Скоро загуби концентрацията си, съзнанието му спря да възприема образите от екрана на телевизора. Започна да премисля думите на Стефания. Защо Гвюдлойгур се беше промъквал нощем в дома им? Казал на сестра си, че му се искало да се прибере вкъщи. Просто понякога ми се иска да се прибера у дома. Какво се криеше зад тези думи? Дали сестра му знаеше? Кое в съзнанието на Гвюдлойгур беше у дома? Какво точно му е липсвало? Той вече не е бил част от семейството, а онази, която му е била най-близка, майка му, отдавна била починала. Не е обезпокоил по никакъв начин баща си и сестра си при своите посещения. Не е идвал през деня, както нормалните хора биха направили, ако въобще съществуваха нормални хора, за да отхвърли обвиненията, да се пребори с неблагоразположението и гнева, дори омразата, които го отделяха от семейството му. Идвал е през нощта, внимавал е да не ги събуди, после си е тръгвал, без някой да го усети изобщо. Изглежда, не е търсил помирение или прошка, ами нещо друго, което е имало по всяка вероятност по-голямо значение за него, нещо, което само той си е знаел и е останало необяснено, което се крие в тази една-единствена дума.
У дома.
Какво е било това?
Може би усещане от детството в родния дом, изпитвано преди животът да се стовари върху му с непонятната си обърканост и съдбата да остави след себе си единствено разруха и мъка. Усещане от времето, когато е тичал из къщата, знаейки, че баща му, майка му и сестра му го подкрепят и обичат. Сигурно е идвал в къщата, за да поеме от спомените, които не е искал да изгуби, и е черпел сили от тях, когато е чувствал, че му е тежко.
А може и да е идвал в къщата, за да се разплати със съдбата, която тази къща му е отредила. Безжалостните изисквания от страна на баща му, тормозът в училище за това, че е „различен“, любовта на майката, която му е била по-скъпа от всичко, и голямата сестра, която също го е закриляла; ударът след концерта в градското кино, когато целият му свят се е срутил, а очакванията на баща му са се превърнали на прах. Какво може да бъде по-лошо за момче като него от това да се окаже неспособен да изпълни очакванията на баща си? След всичко, на което се е подложил, всичко, което баща му е направил, всичко, с което семейството му се е нагърбило. Пожертвал е детството си за нещо абсолютно непонятно за него самия, нещо, върху което не е имал никакво влияние. И което не се е осъществило. Баща му си е играл с детството му и фактически му го е отнел.
Ерлендур въздъхна.
На кого ли понякога не се иска да се прибере у дома?
Лежеше на леглото, когато внезапно чу слаб шум в стаята. Отначало не разбра откъде идва шумът. Помисли си, че грамофонът се е включил, но игличката не е попаднала върху плочата.
Надигна се и погледна към грамофона. Беше изключен. Отново чу същия звук и се огледа. В стаята беше тъмно и не се виждаше добре. Слаба светлина се процеждаше от електрическия стълб оттатък улицата. Понечи да запали лампата върху нощното шкафче, когато шумът се чу отново, този път по-високо отпреди. Не посмя да помръдне. Изведнъж си спомни къде беше чувал този звук.
Седна в леглото и впери очи във вратата. В слабата светлина видя мъничко човешко същество да лежи свито на кълбо в нишата при вратата. Гледаше го, посиняло от студ, подсмърчаше и трепереше така, че главата му подскачаше.
Това беше звукът, който Ерлендур познаваше.