Втренчи се в съществото, което го гледаше отсреща и се опитваше да се усмихне, но не успяваше заради треперенето си.
— Това ти ли си? — простена Ерлендур.
Съществото от нишата изчезна на мига. Ерлендур стреснато се събуди, бе наполовина изпаднал от леглото. Погледна към вратата.
— Ти ли беше това? — изпъшка и в съзнанието му изплуваха откъслеци от съня — вълнените ръкавици, шапката, зимното палто и шалът. Това бяха дрехите им, когато потеглиха от къщи.
Дрехите на брат му.
Който зъзнеше в студената стая.
26
Дълго време стоя мълчалив до прозореца и наблюдава как снегът се сипе към земята.
Накрая отново започна да преглежда касетите. Сестрата на Гвюдлойгур не се появи отново на екрана, нито пък друг, когото Ерлендур да разпознава, с изключение на неколцина от персонала, които идваха или се тръгваха от работа.
Телефонът в стаята звънна и Ерлендур вдигна слушалката.
— Струва ми се, че Уапшот казва истината. — Гласът беше на Елинборг. — Познават го добре в колекционерските магазини и на пазара за употребявани вещи.
— Там ли е бил по времето, за което ни каза?
— Показах им негови снимки и ги питах за точното време, когато е бил при тях, и всички бяха горе-долу единодушни, достатъчно, за да не може да е бил в хотела, когато Гвюдлойгур е бил убит.
— И на мен не ми прилича на убиец.
— Той е педофил, но вероятно не и убиец. Какво смяташ да правиш с него?
— Като че ли ще го изпратим в Англия.
Прекъснаха разговора си и Ерлендур седна, за да обмисли убийството на Гвюдлойгур. Не стигна до никакво заключение. Замисли се за Елинборг и скоро в съзнанието му изплува случаят с момчето, чийто баща колежката му бе намразила заради издевателствата над собствения му син.
„Не си единствен“ — беше казала тя на бащата.
Не се опитваше да го успокоява. Тонът й бе обвинителен, сякаш искаше той добре да разбере, че е просто един от многото садисти, които злоупотребяват с децата си. Искаше да го остави да чуе това, в което бе участник. Да чуе статистиките, които се отнасяха до такива като него.
Беше ги проучила. Почти четиристотин деца са били прегледани в Детската болница по подозрение в понесено насилие за периода от 1980 до 1999 година. От тях за двеста трийсет и два случая е ставало въпрос за сексуално насилие и за четиридесет и три — за физическо нараняване и побой.
„Интоксикация с медикаменти. — Елинборг повтори: — Интоксикация с медикаменти и липса на родителски грижи също фигурират в статистиките.“
И със студено спокойствие зачете от списъка: „Наранявания по главата, счупени кости, рани от изгаряния, прорезни рани, ухапвания“.
Още веднъж препрочете списъка и погледна бащата в очите.
„Има съмнения, че две деца са умрели вследствие на физическо насилие през тези двайсет години — каза тя. — Нито един от случаите не е отишъл в съда.“
Каза му още, че според специалистите ставало дума за недоизследван проблем, което на човешки език означава, че вероятно случаите са били много повече.
„Във Великобритания — продължи тя — умират по четири деца седмично заради лошото отношение към тях. Четири деца! — повтори тя. — Всяка седмица! Искаш ли да знаеш какви причини са били изтъквани?“ — попита Елинборг.
Ерлендур стоеше в стаята за разпити и не помръдваше. Той присъстваше само за да помогне на колежката си, ако тя има нужда от съдействие, но му се стори, че се справя и без него.
Свел глава, бащата се взираше в свитите си длани. Погледна към магнетофона. Не бяха го пуснали да записва. Това не беше същински разпит. Адвокатът на бащата не бе предупреден, но човекът не протестира и все още не бе започнал да се оплаква.
„Ще ти цитирам няколко — каза Елинборг и започна да изброява причините, поради които родителите са подлагали децата си на издевателства. — Стрес, финансови затруднения, болест и безработица, изолация и липса на подкрепа от партньора, моментна лудост.“
Елинборг погледна към бащата.
„Мислиш ли, че нещо от това пасва в твоя случай? Моментна лудост може би?“
Той не отговори нищо.
„Някои не успяват да се справят. Има регистрирани случаи, когато родителите са толкова обхванати от угризения за стореното, че сами желаят да бъдат заловени. Това познато ли ти е?“
Той мълчеше.