— През всичките години?
— Времето не важи за чувствата.
— Защото ти си оцелял, а той не е?
— Вместо да изградя нещо от развалините, което мисля, че се опитвах да направя, когато срещнах майка ви, аз се заравях все по-надълбоко в тях, защото така е по-удобно, човек си мисли, че в дълбокото ще намери защита. Същото е като взимаш дрога. По-удобно е. Там е твоето укритие. И както сама знаеш, макар и човек да си дава сметка, че наранява околните, единственото, което има значение, си ти самият. Затова продължаваш да се друсаш. Затова аз се заравям отново и отново в онази пряспа горе в планината.
Ева Линд гледаше втренчено баща си. Не проумяваше напълно казаното от него, но разбираше, че той се опитва откровено да й обясни онова, което за нея бе загадка и което навремето беше причината да го издири. Усети, че е стигнала до място в душата му, до което никой друг не е успявал да се докосне, дори самият той, освен може би за да се погрижи всичко да си остане непроменено.
— А тази жена? Тя как се вписва в това?
Ерлендур сви рамене, бе започнал отново да затваря процепа, който сам бе отворил.
— Не знам — промълви той.
Дълго време стояха, без да отронят дума. Накрая Ева Линд каза, че трябва да си върви, и излезе от стаята. Не беше сигурна в коя посока да поеме и се вглеждаше в мрака в дъното на коридора. Внезапно Ерлендур забеляза, че е започнала да души като куче.
— Не усещаш ли миризмата? — попита тя и вдигна нос във въздуха.
— Каква миризма? — озадачи се Ерлендур.
— На трева — каза Ева.
— На трева ли? Какви ги говориш?
— Хашиш — отвърна Ева Линд. — Говоря за хашиш. Да не би да ми казваш, че никога не си усещал миризмата на хашиш?
— Хашиш?
— Не усещаш ли?
Ерлендур излезе в коридора и също започна да души.
— Това хашиш ли е? — попита той.
— Някой е пушил хашиш тук и не е било отдавна — каза тя.
Ерлендур знаеше, че краят на коридора беше осветен по времето на огледа на местопрестъплението и бе изследван, но не бе сигурен доколко щателно.
Той погледна Ева Линд.
— Хашиш?
— Да, същата смрад — отвърна тя.
Той се върна в стаичката, взе стол и го занесе под една от светещите крушки в коридора. Отвъртя я. Крушката пареше и трябваше да използва ръкавите на палтото си, за да я хване. Намери изгорялата лампа в края на коридора и смени крушката. Мракът се разпръсна и полицаят скочи от стола на земята.
Първоначално не видяха нищо, което да събуди вниманието им, но Ева забеляза колко по-чиста изглеждаше нишата в сравнение с останалата част от коридора. Каза го на Ерлендур и той кимна в знак на съгласие. Сякаш някой бе почистил всяко петънце от пода и дори бе забърсал стените.
Ерлендур коленичи и огледа пода. Парни тръби вървяха долу покрай стените и той тръгна на четири крака да ги оглежда.
Ева Линд го видя да спира на едно място и да бърка под тръбите, за да вземе нещо, което бе събудило интереса му. Той се изправи на крака, отиде при нея и й показа намереното.
— Отначало си помислих, че е изпражнение на плъх — каза той, с малкото кафяво нещо между пръстите си.
— Какво е това? — попита Ева Линд.
— Това е торбичка — отвърна Ерлендур.
— Торбичка?
— Да, с тютюн за дъвчене. Слага се под устната. Някой е изхвърлил или е изплюл тютюна си тук в коридора.
— Кой? Кой е бил в коридора?
Ерлендур погледна Ева Линд.
— Някой, който е „по-голяма курва от мен“ — отвърна той.
Бъдни вечер
30
Разбра, че Осп е на работа на етажа над неговия и след като си взе за закуска сандвичи и кафе, се качи по стълбите при нея.
Свърза се със Сигурдур Оли, за да получи необходимата му информация, телефонира на Елинборг, за да се увери, че тя не е забравила да провери историята за жената, с която Стефания бе казала, че се е срещнала в хотела в деня, когато охранителната камера я бе заснела. Елинборг не си беше вкъщи и не отговаряше на мобилния си телефон.