След час, удовлетворен от себе си и готов да отвърне на атаката на света, включи апарата. Наложи му се веднага да вдигне слушалката:
— Ало.
— Ало, комисерийо? Вие, ама вие лично и пирсонално ли сте?
— Пирсонално, Катаре. Какво има?
— Има, че се обади съдебният следовател Толомео.
— Томазео, Катаре, но няма значение. Какво искаше?
— Да говори пирсонално с вас, пирсонално. Обажда се поне, поне четири пъти. Каза така, да му се обадите вие лично.
— Добре.
— Ах, комисерийо, трябва да ви изкомуникирам едно нещо от крайна важност. Обади ми се от дирекцията на полицията в Монтилуза комисарят господин, който се казва Тонтона.
— Тонтона.
— Как се казва, се казва. Това е. Той каза, че аз трябва да посещавам един конкурс по информатизъм. Вие какво ще кажете?
— Доволен съм, Катаре. Посещавай този курс, така ще се специализираш. Ти си подходящият човек за информатизма.
— Благодаря, комисерийо.
— Ало, господин Томазео? Монталбано съм.
— Комисарю, няколко пъти ви търсих.
— Извинете ме, но имах много работа. Спомняте ли си разследването за намереното преди седмица тяло във водата? Струва ми се, че надлежно ви уведомих.
— Има ли някакво развитие?
— Не, абсолютно никакво.
Монталбано усети неловкото мълчание на другия, защото току-що приключилият разговор нямаше никакъв смисъл и за двамата. Както беше предположил, съдебният следовател не спря дотук.
— Исках да ви кажа, че открих в Болоня вдовеца, доктор Ликалци, и му съобщих с нужната тактичност злокобната вест.
— Как реагира?
— Хъм, какво да ви кажа? Странно. Дори не ме попита как е умряла съпругата му, която в края на краищата е твърде млада. Изглежда, е студен човек, дори не се развълнува.
Доктор Ликалци беше прецакал забавлението за „гарвана“ Томазео и разочарованието на съдебния следовател, че не е могъл да се наслади, дори само по телефона, на красивата сцена от викове и ридания, беше осезаемо.
— За всеки случай ми каза, че днес категорично не би могъл да мръдне от болницата. Имал планирани операции, които трябвало да направи, а заместникът му бил болен. Утре сутринта в седем и пет щял да хване самолета за Палермо. Затова предполагам, че ще бъде в кабинета ви към обяд. Това е, за което исках да ви уведомя.
— Благодаря ви, господин съдебен следовател.
Гало, докато го караше към работата със служебната кола, му съобщи, че по решение на Фацио Джермана отишъл да вземе удареното туинго и го оставил в гаража на полицейското управление.
— Много добре са направили.
Първият човек, който мина през стаята му, беше Мими Ауджело:
— Не съм дошъл да ти говоря по работа. Вдругиден, тоест в неделя рано сутринта, ще отида да навестя сестра си. Искаш ли да дойдеш и ти, така ще можеш да видиш Франсоа? Ще се върнем вечерта.
— Надявам се да успея.
— Опитай се да дойдеш. Сестра ми намекна, че би искала да си поговори с теб.
— За Франсоа ли?
— Да.
Монталбано се разтревожи, щеше да стане голяма беля, ако сестрата на Ауджело и съпругът й му кажеха, че повече не са в състояние да държат момченцето при тях.
— Ще направя всичко възможно, Мими. Благодаря.
— Ало, комисар Монталбано? Обажда се Клементина Вазиле Коцо.
— За мен е удоволствие, госпожо.
— Отговорете ми с „да“ или „не“. Добре ли се справих?
— Да, много добре.
— Все така с „да“ или „не“ ми отговорете, ще дойдете ли тази вечер към девет часа да вечеряте с мен?
— Да.
Фацио влезе в кабинета на комисаря с ликуващо изражение:
— Знаете ли, комисарю? Зададох си следния въпрос. С оглед вида на виличката, която изглежда необитаема, госпожа Ликалци, когато е идвала от Болоня, къде ли е ходела да преспива? Обадих се на колега от дирекцията на полицията в Монтелуза, онзи, който отговаря за регистрациите в хотелите, и получих отговор на въпроса си. Госпожа Микела Ликалци всеки път е отсядала в хотел „Джоли“ в Монтелуза. Оказва се, че е пристигнала и се е регистрирала преди седем дни.
Фацио го беше хванал неподготвен. Беше си обещал да звънне на доктор Ликалци в Болоня веднага щом се върнеше в службата си, но в действителност се беше разсеял, защото намекът на Мими Ауджело за Франсоа леко го озадачи.