— Винаги.
— Пила? Подпийнала?
— Никога. Поне така ми казва нощният портиер.
— Искате ли да ми споделите от какви съображения сте говорили с нощния портиер за госпожа Ликалци?
Клаудио Пицота пламна. Виждаше се, че му е минавала мисълта леко да се пооблажи с госпожа Микела.
— Комисарю, вие разбирате ли… Една толкова красива и самотна жена… Съвсем естествено е да породи любопитство.
— Продължавайте. Кажете ми за този неин ритъм на живот.
— Госпожата спи непробудно до обяд и не желае по никакъв начин да бъде обезпокоявана. Когато се събуди, поръчва закуска в стаята си и започва да се обажда по телефона или да я търсят.
— Много ли?
— Вижте, имам списък с изговорените от нея импулси, който е безкраен.
— Знаете ли на кого се е обаждала?
— Би могло да се разбере. Но се иска време. Достатъчно е от телефона в стаята да се набере нулата и може да се обадиш дори и в Нова Зеландия.
— А за входящите обаждания?
— Хъм, какво да ви кажа. Телефонистката, след като приемеше обаждането, го прехвърляше в стаята й. Има само една възможност.
— Тоест?
— Ако някой се обади, когато не е в хотела, и остави съобщение, че я е търсил. В този случай се предава на портиера специален формуляр, който той поставя в нишата за ключа.
— Госпожата в хотела ли обядва?
— Рядко. Нали разбирате, че закусвайки обилно толкова късно… Но все пак се е случвало. А оберкелнерът веднъж ми разказа за обноските на госпожата на масата, когато обядва.
— Извинете ме, но не ви разбрах добре.
— Хотелът е много посещаван, бизнесмени, политици, предприемачи. И всички, за добро или за зло, пробват с нея. Погледчета, усмивки, покани, малко или много недвусмислени. Хубавото на госпожата, каза ми го оберкелнерът, е, че не се прави на непристъпна, а напротив, отвръща на погледите и усмивките… Но когато се стигне до същественото — нищо. Всички остават с пръст в устата.
— В колко часа обичайно излиза следобед?
— Към четири. И се връща в малките часове на нощта.
— Трябва да има голям кръг от приятелства между Монтелуза и Вигата.
— Бих казал.
— Случвало ли се е и друг път да не се прибира повече от една нощ?
— Не мисля. Портиерът щеше да ми го съобщи.
Пристигнаха Гало и Галуцо, размахвайки заповедта за обиск.
— Коя е стаята на госпожа Ликалци?
— Сто и осемнайсета.
— Имам заповед за обиск.
Лицето на директора Пицота придоби обидено изражение.
— Ама, комисарю! Нямаше нужда от тези формалности! Достатъчно беше да ме попитате и аз… Ще ви придружа.
— Не, благодаря — каза хладно Монталбано.
Изражението на директора Пицота от обидено се превърна в смъртно засегнато.
— Отивам да взема ключовете — каза сдържано.
Върна се след малко с ключовете и купчинка листчета, всичките със съобщения за получени телефонни обаждания.
— Ето — каза, подавайки, иди разбери защо, ключа на Фацио, а бележките на Гало.
По немски образец наведе изведнъж главата си пред Монталбано, обърна се и се отдалечи сковано, сякаш беше движеща се дървена кукла.
Стая 118 беше изпълнена с аромата на незалязващия Chanel №5, а върху раклата за багажи изпъкваха два куфара и фирмена чанта на Vuitton. Монталбано отвори гардероба пет рокли от висока класа, три чифта артистично изтъркани дънки. В отделението за подреждане на обувки имаше пет чифта с много високи токове, фирмени на Magli, и три ниски спортни. Блузките, които също бяха много скъпи, бяха сгънати с изключително старание. Бельото, разделено по цветове в нарочно за целта чекмедже, беше съставено само от ефирни гащички.
— Тук вътре няма нищо — каза Фацио, който междувременно беше проверил двата куфара и чантата.
Гало и Галуцо, които бяха обърнали наопаки леглото и матрака, поклатиха отрицателно глава и започнаха да слагат всяко нещо на мястото му, повлияни от реда, който цареше в стаята.
Върху писалището имаше писма, бележки, тефтер и купчина съобщения за телефонни обаждания, доста по-висока от онази, която директорът беше дал на Гало.
— Тези неща ще ги вземем с нас — каза комисарят на Фацио. — Погледни в чекмеджетата и събери всички бумаги.
Фацио извади от джоба си найлонов плик, който винаги носеше със себе си, и започна да го пълни.
Монталбано влезе в банята. Всичко блестеше в перфектен ред. На поставката имаше червило Idole, фон дьо тен Shiseido, голяма бутилка Chanel №5 и други подобни неща. Розова хавлия, разбира се, по-мека и по-скъпа от тази във виличката, която беше старателно закачена.