— Инженерът вкъщи ли е?
— Не. Но скоро ще се върне. Кой е?
— Приятел съм на Маурицио. Ще ми отворите ли да вляза?
За миг почувства, че се държи като голям гадняр, но работата му беше такава.
— Последният етаж — каза женският глас.
Вратата на асансьора му беше отворена от една жена около шейсетте, разрошена и разтревожена.
— Вие сте приятел на Маурицио? — попита го обезпокоено тя.
— И да, и не — отговори Монталбано, чувствайки, че лайната вече му стигат до гушата.
— Заповядайте.
Покани го в голям и обзаведен с вкус хол, посочи му фотьойла, а тя се настани на стол, поклащайки торса си напред-назад, мълчалива и отчаяна.
Капаците на прозорците бяха спуснати, а оскъдната светлина едва се процеждаше през пластинките им и на Монталбано му се стори, че е на посещение в дом в траур. Помисли си, че може би покойник имаше, но невидим, а името му беше Маурицио. На масичката бяха разпръснати десетина снимки, на които се виждаше все една и съща физиономия, но от полумрака в стаята не се различаваха чертите му. Комисарят си пое дълбоко въздух, както когато се приготвяше да плува под вода, и наистина беше на път да се гмурне в тази бездна от страдание, в каквато се бяха превърнали мислите на госпожа Ди Блази.
— Получихте ли някакво известие от сина си?
Беше повече от очевидно, че нещата стояха както му ги беше докладвал Фацио.
— Не. Всички го търсят по суша и по вода. Съпругът ми, приятелите му… Всички. — Започна тихичко да плаче, сълзите се стичаха по лицето й и падаха върху полата й.
— Носил ли е много пари със себе си?
— Със сигурност около половин милион лири. А пък имаше и карта, как се казва, за банкомат.
— Отивам да ви донеса чаша вода — каза Монталбано, ставайки.
— Стойте си спокойно, аз ще отида — отвърна му жената, като се изправи и излезе от стаята.
Монталбано изведнъж грабна една от снимките и за миг я погледна — на нея се виждаше момче с конска физиономия и безизразни очи — прибра я в джоба си. Виждаше се, че инженер Ди Блази ги е подготвил, за да ги разпространи. Госпожата се върна, но вместо да седне, остана права под касата на вратата. Беше изпълнена с подозрение.
— Вие сте доста по-голям от сина ми. Как казахте, че се казвате?
— В интерес на истината, Маурицио е приятел на моя по-малък брат Джузепе.
Беше избрал едно от най-разпространените имена в Сицилия.
Но госпожата повече не се замисли, седна и подхвана отново своя разказ.
— Значи, от сряда вечерта нямате известие от него?
— Ни вест, ни кост. През нощта не се прибра. Никога не го беше правил. Той е обикновено момче, простодушно, ако някой му каже, че кучетата летят, той ще му повярва. Сутринта в един определен момент мъжът ми се разтревожи и започна да звъни по телефоните. Негов приятел, Паскуале Корсо, го е видял да минава, отивайки към кафене „Италия“. Може би е било към девет вечерта.
— Имал ли е мобилен телефон?
— Да. Ама вие кой сте?
— Добре — каза комисарят, изправяйки се. — Няма да ви притеснявам повече — запъти се бързешком към входната врата, отвори я, но се обърна: — Кога за последен път е идвала тук Микела Ликалци?
Госпожата пламна:
— Не споменавайте името на тази курва! — каза и тресна вратата зад гърба му.
Кафене „Италия“ беше почти залепено за полицейското управление. Всички, включително и Монталбано, се чувстваха като у дома си в него. Собственикът седеше на касата, едър мъж със свиреп поглед, който контрастираше с присъщата му сърдечна доброта. Казваше се Джелсомино Пати.
— Какво да ви сервирам, комисарю?
— Нищо, Джелсоми. Нужно ми е само едно сведение. Ти познаваш ли Маурицио ди Блази?
— Намерили ли са го?
— Все още не.
— Баща му, горкият човек, мина оттук поне десетина пъти да пита дали няма някакви новини за него. Но какви новини може да има? Ако се върне, ще си отиде у дома, няма да дойде да седне в кафенето.
— Слушай, Паскуале Корсо…
— Комисарю, бащата и на мен ми го каза, тоест че Маурицио към девет часа вечерта е дошъл тук. Истината е обаче, че се спря на улицата, точно тук, отпред, виждах го много добре от касата. Беше тръгнал да влиза, но след това се спря, извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и започна да говори. След малко вече не го видях. Тук обаче в сряда вечерта със сигурност не е влизал. Какъв ми е кярът да казвам нещо невярно?