Монталбано влезе в препълнената църква, в която траурната церемония беше започнала току-що. Огледа се наоколо, но не разпозна никого. Тамбурано сигурно беше на първия ред, близо до ковчега пред главния олтар. Комисарят реши да остане там, където си беше, до входната врата, така щеше да стисне ръката на Тамбурано, когато изнасяха ковчега от църквата. При първите думи на свещеника, доста след като опелото вече беше започнало, потръпна. Сигурен беше, че е чул добре.
Отчето беше започнал да казва:
— Нашият много скъп Никола изостави този изпълнен със сълзи свят…
Набра смелост и докосна по рамото една старица:
— Извинете ме, госпожо, чие е това погребение?
— На клетия счетоводител Пекораро. Защо?
— Мислех, че е на госпожа Тамбурано.
— Ах! Нейното опело беше в църквата „Санта Анна“.
Половин час, и то на бегом му трябваше, за да стигне пеша до църквата „Санта Анна“. Задъхан и изпотен, завари само енорийския свещеник в празния храм.
— Простете ми, погребението на госпожа Тамбурано?
— Свърши преди повече от два часа — каза му той, измервайки го строго с поглед.
— Знаете ли дали тук ще бъде погребана? — попита Монталбано, като отбягваше погледа на отеца.
— Не, разбира се! След края на опелото я натовариха, за да я закарат във Вибо Валентия. Ще бъде погребана там в семейната им гробница. Съпругът й, вдовецът, поиска да я следва със своя автомобил.
И така, всичко се оказа напразно. Беше забелязал на площад „Дела Мадона деле Грацие“ едно кафене с масички отвън. Когато Гало пристигна с поправената надве-натри кола, вече беше станало два часа. Монталбано му разказа какво се бе случило.
— А сега какво ще правим? — попита Гало за трети път от сутринта, изпаднал в тотално обезсърчение.
— Изяж един кроасан със скрежина, че тук я правят много хубаво, и после се връщаме. Ако Господ ни помага и Богородица ни следва по пътя, в шест вечерта ще сме във Вигата.
Молитвата му беше чута и пътуваха безпроблемно.
— Колата все още е там — рече Гало, когато в далечината вече се виждаше Вигата.
Туингото си стоеше, както го бяха оставили сутринта, леко напряко в началото на черния път.
— Би трябвало вече да са се обадили в полицейското управление — каза Монталбано.
Говореше небивалици, защото гледката на автомобила и малката вила със зарешетените прозорци го накараха да се почувства неловко.
— Върни се назад — заповяда изведнъж на Гало.
Гало направи рискован обратен завой, който предизвика хор от клаксони, а при туингото направи отново още по-опасен завой и спря зад катастрофиралата кола.
Монталбано слезе бързешком. Преди това, докато минаваха покрай нея, правилно беше видял в огледалото за обратно виждане, че листчето с телефонния номер все още си стоеше под чистачката, без никой да го е докоснал.
— Тази работа нещо не ми вдъхва доверие — каза комисарят на Гало, който се беше приближил до него.
Разходи се по черния път. Изглежда, виличката беше строена наскоро, защото пред входната й врата се виждаше, че тревата все още е изгоряла от варта. А в единия ъгъл на площадката имаше наредени нови керемиди. Комисарят огледа внимателно прозорците, но през тях не проникваше светлина.
Приближи се до вратата и натисна звънеца. Почака малко и пак го натисна.
— Ти знаеш ли на кого принадлежи? — попита Гало.
— Не, господин комисар.
Какво да направи? Свечеряваше се, усещаше, че умората започва да го наляга, чувстваше върху плещите си тежестта на този ялов и уморителен ден.
— Да си тръгваме — каза. И добави в напразен опит да убеди самия себе си: — Със сигурност са се обадили.
Гало го погледна несигурно, но не отвори уста.
Комисарят дори не накара Гало да влезе в полицейското управление, а веднага го изпрати у дома, за да си почива. Заместника му, Мими Ауджело, го нямаше, защото го беше извикал на рапорт новият началник на дирекцията на полицията в Монтелуза, Лука Бонети-Алдериги, енергичен младеж от Бергамо, който за месец вече беше успял да си навлече омразата на всички.
— Началникът — осведоми го Фацио, сержантът, с когото Монталбано беше по-близък — се развилня, че не ви е намерил във Вигата. Затова трябваше да отиде господин Ауджело.
— Трябваше? — отвърна комисарят. — Ама този не изпуска удобен случай да се изложи на показ!