2.
Пристигна в полицейското управление в осем и половина отпочинал и свеж.
— Знаеш ли, че началникът на полицията е благородник? — беше първото нещо, което му каза Мими Ауджело.
— Това морална преценка ли е, или хералдически факт?
— Хералдически факт.
— Вече го бях разбрал от чертичката между двете фамилии имена. А ти, Мими, как постъпи? Обръщаше се към него с графе, бароне или маркизе? Добре ли го изчетка?
— Стига, Салво, безсмислено си обзет от тази фикс идея!
— Аз?! Фацио ми каза, че в разговора с началника по телефона направо си въртял опашка, а след това си се изстрелял като ракета, за да отидеш при него.
— Слушай, началникът буквално ми каза: „Ако комисар Монталбано е неоткриваем, елате незабавно вие“. Какво трябваше да направя? Да му отговоря, че не мога, защото висшестоящият ми ще се ядоса?
— Какво искаше?
— Не бях сам. Там беше половината провинция. Съобщи ни, че има намерение да обновява, да заменя старото с ново. Каза, че който не е в състояние да го следва в този негов устрем, може да отиде да се предаде за вторични суровини. Каза точно така: да се предаде за вторични суровини. На всички им стана ясно, че визира теб и Сандро Тури от Калашибета.
— Обясни ми по-добре как така ви стана ясно.
— Защото, когато каза „да се предаде за вторични суровини“, дълго се взира първо в Тури, а след това в мен.
— Не е ли възможно да е имал предвид точно теб?
— Хайде, Салво, всички знаят, че не те уважава.
— Какво искаше господин принцът?
— Да ни каже, че след няколко дни ще пристигнат твърде модерни компютри във всяко полицейско управление. От нас поиска име на полицай, на когото особено му се удава информатиката. И аз му го дадох.
— Ама ти луд ли си? Тук никой няма дори минимално понятие от тези неща. Какво име си му дал?
— Това на Катарела — каза сериозно и невъзмутимо Мими Ауджело.
Акт на истински саботьор. Изведнъж Монталбано се изправи и се затича да прегърне своя заместник.
— Научих всичко за малката вила, от която се интересувате — каза Фацио, сядайки на стола пред бюрото на комисаря. — Говорих със секретаря на общината, който знае и кътните зъби на всеки човек от Вигата.
— Казвай.
— И така, теренът, върху който се издига виличката, е принадлежал на доктор Розарио Ликалци.
— Доктор по какво?
— Истински доктор, медик. Починал е преди петнайсетина години, оставяйки го на по-големия си син, Емануеле, той също е лекар.
— Във Вигата ли живее?
— Не, господине. Живее и работи в Болоня. Преди две години този Емануеле Ликалци се оженил за момиче оттам. Дошли в Сицилия на сватбено пътешествие. Жената видяла терена и от този момент се заинатила, че иска да си направят малка вила на него. Това е всичко.
— Знаеш ли къде са в този момент семейство Ликалци?
— Съпругът е в Болоня, а тя преди три дни е видяна в градчето да се занимава с мебелировката на виличката. Има зелено като бутилка „Туинго“.
— Същата, в която Гало се удари.
— Точно така. Секретарят ми каза, че тази жена не може да остане незабелязана. Изглежда, е много красива.
— Не разбирам защо госпожата все още не се е обадила — рече Монталбано, който, когато решеше, можеше да е изключителен актьор.
— Имам някаква идея защо — каза Фацио. — Секретарят ми каза, че госпожата е, как да го нарека, много контактна, поддържа много приятелства.
— С жени ли?
— И с мъже — подчерта многозначително Фацио. — Възможно е госпожата да гостува на някое семейство, което може би е дошло да я вземе със своята кола. Едва когато се върне, ще е в състояние да види щетите.
— Приемливо е — заключи Монталбано, продължавайки да разиграва своя театър.
Веднага щом Фацио излезе, комисарят се обади на госпожа Клементина Вазиле Коцо.
— Скъпа госпожо, как сте?
— Комисарю! Каква приятна изненада! Карам я някак си с божията помощ.