— И така, това красиво и вежливо създание, говорейки за това-онова, ми каза, че е наследила цигулка от някакъв прадядо, който бил лютиер в Кремона. Добави, че като малка била чувала да се говори в семейството й, че този инструмент струвал цяло състояние, но не беше обърнала внимание на това. Във фамилиите често се разпространяват легенди я за скъпоценна картина, я за статуетка, които струват милиони. Кой знае защо, но бях обхванат от любопитство. Няколко вечери след това ми се обади по телефона, мина да ме вземе, заведе ме в малката вила, която отскоро била построена. Веднага щом видях цигулката, повярвайте ми, почувствах, че нещо избухна в мен, сякаш силно ме удари ток. Беше в доста лошо състояние, но се искаше малко, за да възвърне отличната си форма. Беше една „Андреа Гуарнери“, комисарю, твърде лесно разпознаваема заради лака й в цвят жълт амбър, който придава изключително силен блясък.
Комисарят погледна цигулката, но, честно казано, не му се стори да блести. Той обаче нямаше никакви познания за тези детайли, свързани с музиката.
— Пробвах я — каза маестрото — и десет минути свирих пренесен в рая с Паганини, с Оле Бул…
— Каква е пазарната й цена? — попита комисарят, който обикновено летеше на земята и до рая никога не беше стигал.
— Цена?! Пазар?! — ужаси се маестрото. — Такъв инструмент няма цена!
— Добре, но ако искаме да я изчислим…
— Откъде да знам? Два-три милиарда лири.
Добре ли беше чул? Да, добре беше чул.
— Дадох на госпожата да разбере, че не може да рискува и да остави инструмент с такава стойност във вилата, която на практика е необитаема. Обмислихме някакво разрешение на въпроса също и защото се нуждаех от авторитетно потвърждение на моето предположение, а именно че е една „Андреа Гуарнери“. Тя предложи да я задържа тук при себе си. Не исках да поемам подобна отговорност, но тя успя да ме убеди, като не пожела дори разписка. Изпрати ме до вкъщи, като й дадох една моя цигулка в замяна, за да я сложи в стария калъф. Ако я откраднеха, нямаше да е голяма загуба, защото струваше двеста-триста хиляди лири. На следващата сутрин потърсих един мой приятел от Милано, който е възможно най-големият съществуващ експерт по отношение на цигулките. Секретарката му ми каза, че пътува по света и няма да се върне преди края на този месец.
— Извинете — каза комисарят, — след малко ще дойда отново. — Излезе набързо и тичешком стигна до полицейското управление: — Фацио!
— Слушам, комисарю.
Написа една бележка, подписа я и сложи печата на полицейското управление, за да удостовери верността й.
— Ела с мен.
Взе личния си автомобил и го спря на малко разстояние от църквата.
— Предай тази бележка на доктор Ликалци, който трябва да ти даде ключовете от виличката. Аз не мога да отида, защото, ако вляза в църквата и ме видят, че говоря с доктора, след това никой няма да е в състояние да спре слуховете из градчето.
След няма и пет минути вече бяха потеглили към Три фонтана. Слязоха от колата, Монталбано отвори вратата. Усещаше се някаква тежка и задушлива миризма, която не беше само заради спарения въздух, но може би от използваните от криминолозите прахчета и спрейове.
Все така следван от Фацио, който не му задаваше въпроси, отвори витрината, взе калъфа с цигулката, излезе и заключи отново вратата.
— Почакай, искам да видя нещо — зави покрай ъгъла на къщата и отиде в задния двор. Не го беше правил в останалите случаи, когато беше идвал тук.
Той приличаше на скица, която е трябвало да се превърне в просторна градина. Вдясно, почти залепено за постройката, се издигаше огромно дърво калина, зреещо с малки яркочервени плодове с много кисел вкус, които като малък Монталбано ядеше в огромни количества.
— Би ли могъл да се изкатериш до най-високия му клон?
— Кой? Аз ли?
— Не, твоят брат близнак.
Фацио се размърда с неохота. Вече беше на възраст, опасяваше се да не падне и да си счупи врата.
— Почакай ме там.
— Да, господине, така или иначе, когато бях малък, ми харесваше Тарзан.
Отвори вратата, качи се на горния етаж, запали лампата в спалнята, тук миризмата те хващаше направо за гърлото, вдигна щорите, но без да отваря прозорците.
— Виждаш ли ме? — попита на висок глас Фацио.
— Да, господине, идеално.