Излезе от виличката, затвори вратата и се отправи към колата.
Фацио го нямаше. Беше останал на дървото да чака комисарят да му каже какво трябва да прави.
Остави Фацио пред църквата с ключовете, за да ги върне на доктор Ликалци („Кажи му, че може би отново ще имаме нужда от тях“), отправи се към дома на маестро Каталдо Барбера и заизкачва стълбите по две наведнъж. Маестрото му отвори, беше си свалил фрака и носеше панталони и пуловер с поло яка, но белият шал със златната игла си беше същият.
— Елате оттатък — каза Каталдо Барбера.
— Няма нужда, маестро. Тук съм само за няколко секунди. Това ли е калъфът, в който е била цигулката „Гуарнери“?
Маестрото го взе в ръка, огледа го внимателно и му го върна:
— Струва ми се, че е този.
Монталбано отвори калъфа и без да изважда навън инструмента, попита:
— А това ли е инструментът, който сте дали на госпожата?
Маестрото отстъпи две крачки и протегна ръката си напред, все едно искаше да отдалечи още повече от себе си ужасяващата сцена:
— Но това е предмет, който не бих докоснал дори с единия си пръст! Ама моля ви! Това е серийно производство! Обида за всяка истинска цигулка!
Ето го и потвърждението за онова, което гласът на цигулката му беше разкрил, даже изкарал на повърхността. Защото несъзнателно беше забелязал веднага разликата между съдържанието и съдържателя. Беше му ясно дори и на него, който не разбираше от цигулки. Или от какъвто и да е инструмент, ако трябваше да бъдем точни.
— Между другото — продължи Каталдо Барбера, — тази, която дадох на госпожата, имаше твърде скромна стойност, но приличаше много на „Гуарнери“.
— Благодаря ви. Довиждане.
Започна да слиза по стълбите.
— Какво да правя с тази „Гуарнери“? — попита го на висок глас маестрото, все още смаян, защото нищо не беше разбрал.
— Засега я задръжте. И свирете на нея колкото е възможно по-често.
Товареха ковчега на катафалката, а многото венци стояха наредени в редица пред вратата на църквата. Емануеле Ликалци беше заобиколен от множеството хора, които му изказваха съболезнованията си. Изглеждаше необичайно развълнуван.
Монталбано се приближи до него и го дръпна настрана.
— Не очаквах, че всичките тези хора ще дойдат — каза докторът.
— Госпожата е знаела как да накара хората да я обичат. Върнаха ли ви ключовете? Може би ще се наложи пак да ви ги поискам.
— Ключовете ще ми трябват между 16 и 17 часа, за да придружа брокерите от агенцията за недвижими имоти.
— Ще го имам предвид. Вижте, докторе, когато отидете във виличката, вероятно ще забележите, че липсва цигулката от витрината. Аз я взех. До края на вечерта ще ви я върна.
Докторът остана като гръмнат.
— Каква връзка има тя? Предмет без никаква стойност.
— Трябва ми заради отпечатъците — излъга го Монталбано.
— Щом е така, да не забравите, че и аз я държах, когато трябваше да ви я покажа.
— Спомням си отлично. А, докторе, просто от любопитство, в колко часа тръгнахте вчера вечерта от Болоня?
— Има самолет, който излита в осемнайсет и трийсет, с прекачване в Рим, и в двайсет и два часа пристига в Палермо.
— Благодаря.
— Комисарю, извинете ме, но моля ви да се погрижите за туингото.
Хъм, ама че пушилка вдигаше за тази кола!
Сред хората, които вече си тръгваха, най-накрая видя Анна Тропеано, която говореше с един около четирийсетгодишен висок и много изискан мъж. Със сигурност трябва да беше Гуидо Серавале. В този момент забеляза, че по улицата крачеше Джаломбардо, и го повика:
— Къде отиваш?
— Вкъщи, да хапна, комисарю.
— Съжалявам, но няма никъде да ходиш.
— О, Богородице, точно днес ли, когато жена ми е сготвила макарони на фурна!
— Ще си ги изядеш за вечеря. Виждаш ли онези двамата, брюнетката и господинът, които си говорят?
— Да, господине.
— Него не го изпускай от очи. След малко отивам в полицейското управление, дръж ме в течение какво прави и къде ходи на всеки половин час.
— Ех, добре — каза примирено Джаломбардо.
Монталбано го остави и се приближи към двамата. Анна не го беше видяла, че идва, и цялата се озари от изненадата, очевидно присъствието на Серавале я дразнеше.
— Салво, как си?
Представи ги един на друг.