— Комисар Салво Монталбано, господин Гуидо Серавале.
Монталбано се въплъти божествено в ролята си:
— Ама ние сме се чували по телефона!
— Да, казах ви, че съм на ваше разположение.
— Спомням си го много добре. Заради клетата госпожа ли дойдохте?
— Не можех да не го направя.
— Разбирам ви. Още днес ли отпътувате?
— Да, ще освободя стаята си в хотела към седемнайсет часа. Имам полет от Пунта Раизи в двайсет часа.
— Много добре — каза Монталбано.
Всички изглеждаха щастливи и доволни, че можеше между другото да се разчита на редовността на излитащите самолети.
— Знаеш ли — подхвана Анна, придобивайки светско и непринудено изражение, — господин Серавале тъкмо ме канеше на обяд. Защо не дойдеш с нас?
— Бих бил много щастлив — каза Серавале, понасяйки удара.
Върху лицето на комисаря незабавно се изписа искрено огорчение:
— Ех, ако го знаех по-рано! За съжаление, вече имам поет ангажимент. — Подаде ръка на Серавале: — За мен беше удоволствие да се запозная с вас. Макар че, ако се има предвид поводът, не би било уместно да го казвам.
Побоя се, че прекалява с това да се прави на съвършен глупак, беше влязъл твърде дълбоко в ролята си. Затова и Анна го гледаше с очи, които се бяха превърнали в два въпросителни знака.
— Ние двамата ще се чуем, нали, Анна?
На вратата на полицейското управление се размина с Мими, който излизаше:
— Къде отиваш?
— Да ям.
— Мамка му, ама всички мислите само за едно нещо!
— Но след като е време за ядене, за какво друго искаш да мислим?
— Кого имаме в Болоня?
— Като кмет ли? — попита смаяно Ауджело.
— Какво ме засяга мен кметът на Болоня? Имаме ли някой приятел в тамошната дирекция на полицията, който може да ни даде отговор в рамките на един час?
— Почакай, там е Гуджино, спомняш ли си го?
— Филиберто?
— Да, той. От един месец го преместиха там. Началник е на отдел „Чужденци“.
— Отивай да си ядеш спагетите с миди и много пармезан — каза с цялата си благодарност Монталбано, гледайки го презрително. И как е възможно по различен начин да се гледа човек, който имаше такъв вкус?
Беше дванайсет и трийсет и пет. Надяваше се, че Филиберто все още е в службата си.
— Ало? Комисар Салво Монталбано съм. Обаждам се от Вигата, бих искал да говоря с господин Филиберто Гуджино.
— Почакайте за момент.
След различните прещраквания по линията се чу весел глас:
— Салво! Колко се радвам, че те чувам! Как си?
— Добре, Филибе! Безпокоя те по една много спешна работа, имам нужда от отговора ти най-много до час, час и половина. Търся икономическия мотив за едно престъпление.
— Нямам много време за разтакаване.
— Трябва да ми кажеш колкото е възможно повече за човек, който може би е част от кръга на хора, станали жертва на лихвари, откъде да знам, някой търговец, някой, който е роб на хазарта…
— По този начин всичко става много по-трудно. Мога да ти дам информация кой е лихвар, но не и хората, които е провалил.
— Опитай. Аз ще ти дам име и фамилия.
— Комисарю? Джаломбардо съм. Хранят се в ресторанта в Контрада Капо, онзи, който е точно край морето, знаете ли го?
За съжаление, да, знаеше го. Веднъж случайно се беше отбил в него и не го забрави повече.
— С две коли ли са? Всеки със своята ли?
— Не, колата я кара той, затова…
— Не изпускай нито за миг от очи мъжа. Със сигурност ще изпрати до дома й госпожата, след това ще се върне в хотел „Дела Вале“. Дръж ме непрекъснато в течение.
„И да, и не“, му отговориха от дружеството, което отдаваше под наем автомобили в Пунта Раизи, след като половин час му правиха проблеми, само и само за да не му дадат информация, та се наложи да моли шефа на отдел „Обществена сигурност“ на аерогарата да се намеси. Да, вчера вечерта, четвъртък, въпросният господин беше наел кола, която все още продължаваше да използва. Не, миналата седмица в сряда вечерта същият този господин не е наемал никакъв автомобил, поне в компютъра не беше отбелязано.
17.
Отговорът на Гуджино пристигна точно когато вече оставаха няколко минути до три часа. Дълъг и обстоятелствен. Монталбано съвестно си водеше бележки. Пет минути след това се обади Джаломбардо и му съобщи, че Серавале се е върнал в хотела.