— Не мърдай оттам — заповяда му комисарят. — Ако го видиш да излиза отново, преди да съм дошъл, спри го под какъвто и да е предлог, направи му стриптийз, изиграй му един кючек, но не го пускай да си отиде.
Разлисти набързо документите на Микела, спомняше си, че беше видял един самолетен билет. Намери го, беше от последното пътуване Болоня — Палермо, което госпожата беше направила. Сложи го в джоба си и извика Гало.
— Закарай ме със служебната кола до хотел „Дела Вале“.
Хотелът се намираше по средата между Вигата и Монтелуза и беше построен точно до един от най-красивите храмове в света, под носа на институциите за опазване на културното наследство, въпреки правилника за съобразяване на архитектурата с пейзажа и регулаторните планове.
— Изчакай ме — каза комисарят на Гало.
Приближи се до своята кола, в която дремеше Джаломбардо.
— Спях само с едното око! — увери го полицаят.
Комисарят отвори багажника и извади калъфа с евтината цигулка.
— Ти се върни в полицейското управление — нареди на Джаломбардо.
Прекоси фоайето на хотела, изглеждаше като пълен образ и подобие на някой диригент.
— Тук ли е господин Серавале?
— Да, в стаята си е. За кого да предам?
— Не трябва да му предаваш нищо, само трябва да си мълчиш. Комисар Монталбано съм. И ако дръзнеш да вдигнеш телефона, ще те вкарам в дранголника, а после ще видим.
— Четвърти етаж, стая четиристотин и шестнайсет — каза рецепционистът с треперещи устни.
— Търсиха ли го по телефона?
— Когато се върна, му предадох бележките с обажданията, които бяха три или четири.
— Свържи ме с телефонистката на централата.
Телефонистката на централата, която комисарят, кой знае защо, си представяше като младо и симпатично момиче, се оказа обаче стар и плешив шейсетгодишен мъж с очила.
— Служителят от рецепцията ми обясни всичко. От обяд започна да го търси някакъв Еоло от Болоня. Нито веднъж не си каза фамилията. Точно преди десет минути се обади отново и прехвърлих разговора в стаята.
В асансьора Монталбано извади от джоба си имената на всички, които миналата сряда вечерта бяха наели автомобил на аерогарата в Пунта Раизи. Добре де, Гуидо Серавале го нямаше, но Еоло Портинари — да. А от Гуджино беше научил, че е близък приятел на антикваря.
Почука лекичко и докато го правеше, си спомни, че пистолетът му се намираше в жабката на колата.
— Влезте, вратата е отворена.
Антикварят се беше опънал с ръце зад тила в леглото. Беше си свалил само обувките и сакото, а възелът на вратовръзката му все още беше непокътнат. Видя комисаря и скочи на крака като онези кукли на конци, които веднага изхвърчат, щом се отвори капакът на кутията, който ги притиска.
— Спокойно, спокойно — каза Монталбано.
— Ама, моля ви се! — каза Серавале, нахлузвайки припряно обувките си. Облече си дори сакото.
Монталбано се беше настанил на един стол с калъфа върху краката си.
— Готов съм. На какво дължа тази чест?
Внимателно избягваше да поглежда към калъфа.
— Миналия път по телефона ми казахте, че ще останете на мое разположение, ако имам нужда от това.
— Разбира се, повтарям го — каза Серавале, сядайки.
— Щях да ви спестя безпокойството, но след като дойдохте чак дотук за погребението, бих искал да се възползвам.
— Поласкан съм. Какво трябва да направя?
— Да ме изслушате.
— Извинете ме, но не ви разбрах добре.
— Да ме изслушате. Искам да ви разкажа една история. Ако вие прецените, че прекалявам или казвам неправилни неща, веднага се намесете и ме коригирайте.
— Не знам как бих могъл да го направя, комисарю. Аз не познавам историята, която се готвите да ми разкажете.
— Имате право. В такъв случай ще ми споделите впечатленията си накрая. Главното действащо лице в тази история е един господин, който живее доста добре, той е мъж с вкус, собственик на известен магазин за старинни мебели и има добра клиентела. Нашият герой е наследил този бизнес от баща си.
— Извинете — каза Серавале, — къде се развива действието на вашата история?
— В Болоня — каза Монталбано. И продължи: — Миналата година по някое време този господин среща млада жена от богатата буржоазия. Двамата стават любовници. Тяхната връзка е такава, че в нея не се крие никакъв риск, защото съпругът на госпожата — заради мотиви, които сега би отнело много време да ви обяснявам, затваря, както се казва, не само едното си око, но и двете. Госпожата все така продължава да обича съпруга си, но е твърде привързана сексуално към любовника си. — Спря и попита: — Може ли да пуша?