Претършува останалите тела, но не откри нищо полезно. Измъкна от труповете стрелите, които успя. Намери и няколко монети, но ги хвърли обратно. Само щяха да й тежат, а и какво да си купи с тях в Лошите земи? Пръст?
Само това имаше тук, а и е безплатно.
Откри малко храна, но не бе достатъчна и за ден. Това беше сигурен знак, че наблизо има и други войници, недалеч. Юлвей казваше истината, но това сега не бе от значение за нея.
Обърна се и тръгна да се спуска по хълма на юг, към огромната пустиня.
— Това е грешната посока — подвикна зад нея Юлвей.
Феро спря и го погледна, примижала към слънцето.
— Нали каза, че идват войници?
— Има много начини да останеш незабелязан, дори тук, насред Лошите земи. — В очите му се появи странен блясък.
Тя погледна на север, към Гуркул. Пред очите й се разкри ниския равен терен. В продължение на мили не се виждаше нито хълм, нито дърво, нямаше дори и храстче, зад което да се скриеш.
— Да останеш незабелязан, дори от ядач?
— Особено от тези арогантни свине — разсмя се възрастният мъж. — Не са чак толкова умни, за колкото се мислят. Как, мислиш, дойдох дотук? Идвам точно оттам, минах между тях, покрай тях. Аз ходя, където си поискам, и мога да вземам със себе си, когото си поискам.
Феро засенчи очи с ръка и погледна пак на юг. Пустинята се простираше до хоризонта и отвъд него. Можеше да оцелее в дивата пустош, макар и трудно, а имаше ли шанс срещу тази пещ от плаващи дюни и безмилостна жега?
Юлвей сякаш прочете мислите й.
— Безкрайни пясъци, докъдето ти стига погледът. Прекосявал съм ги преди. Възможно е, но не и за теб.
Прав бе, проклетникът. Феро беше яка и жилава като лък, но това означаваше само повече лутане в кръг, преди да й свършат силите и да се строполи по лице. Пустинята беше за предпочитане пред клетката край двореца, но не чак дотам. Все пак тя искаше да живее.
Имаше още неща за вършене.
Юлвей продължаваше да седи със скръстени крака и да се усмихва. Що за човек е той? Феро не се доверяваше никому, но ако този странник бе дошъл с цел да я предаде на императора, вместо да обявява пристигането си, просто щеше да я халоса по главата в гръб, докато тя копае. Той владееше магия, Феро видя това с очите си, така че по-добре да се възползва от малък шанс, отколкото от никакъв.
Какво обаче щеше да поиска в замяна? Досега светът не бе дал нищо даром на Феро и тя не очакваше, че това ще се промени точно сега. Тя погледна възрастния мъж с присвити очи.
— Какво искаш от мен, Юлвей?
Той се засмя. Смехът му вече започваше да я дразни.
— Нека просто кажем, че ти правя услуга. По-нататък ще можеш да ми я върнеш.
Този отговор беше изпразнен докрай от всякакви подробности, но когато животът ти виси на косъм, по-добре вземай, каквото ти се предлага. Феро мразеше да оставя съдбата си в чужди ръце, но в момента нямаше друг избор.
Не и ако искаше да доживее края на седмицата.
— Какво правим, тогава?
— Чакаме падането на нощта — каза Юлвей и погледна към изкривените тела, пръснати по земята. — Но по-добре не точно тук.
Феро вдигна рамене и седна на средния гроб.
— Мен тук ме устройва — каза тя. — Смятам да погледам как ядат лешоядите.
Ясното нощно небе бе обсипано със звезди и въздухът захладня, стана дори леко студено. В прашната равнина под хълмовете горяха огньове, описваха около тях крива линия. Феро, Юлвей, труповете на войниците и трите пресни гроба бяха обкръжени горе сред хълмовете. Утре, с първите слънчеви лъчи по изсушената земя, войниците щяха да напуснат огньовете и да плъзнат нагоре по склоновете. И ако Феро останеше там, когато стигнеха до нея, тя щеше да е мъртва, или по-зле — заловена жива. Сама не би могла да се справи с толкова много от тях, дори и да не водеха ядач със себе си. Не искаше да го признае, но сега животът й бе в ръцете на стареца.
Юлвей погледна към звездното небе.
— Време е — каза той.
Двамата започнаха да се спускат по склона, като внимателно подбираха пътя си между канарите и няколкото съсухрени храста. Отиваха на север, към Гуркул. Юлвей се движеше изненадващо бързо и Феро трябваше да подтичва, за да не изостава, докато внимателно си гледаше в краката. Когато най-после стигнаха подножието на хълма и тя можеше да вдигне поглед, видя че Юлвей я води към лявата част от обкръжаващата дъга, там, където огньовете бяха най-многобройни и най-гъсто скупчени.
— Чакай — прошепна му тя и сложи ръка на рамото му. Посочи надясно, където огньовете бяха по-нарядко и щеше да е по-лесно да се промъкнат между тях. — Защо не оттам?