Светлината от звездите бе достатъчна, за да освети белите зъби в усмивката на възрастния мъж.
— О, не, Феро Малджин. Точно там войниците са най-много… а там е и нашият приятел, ядачът. — Той не полагаше никакво усилие да говори по-тихо, което я караше да се чувства неспокойна. — Точно оттам очакват да минеш, в случай че решиш да тръгнеш на север. Но те не смятат, че ще го направиш. Мислят, че по-скоро би тръгнала на юг, през пустинята, където да загинеш, отколкото да се оставиш да бъдеш заловена. Всъщност точно както щеше да постъпиш, ако не бях аз.
Юлвей се обърна и продължи напред. Тя го последва, като вървеше крадешком, ниско приведена до земята. Щом наближиха огньовете, разбра, че той е бил прав. Около само някои от тях имаше седящи фигури, но бяха доста широко разпръснати. Възрастният мъж се отправи с уверена походка към четирите най-отляво, само около един от които имаше хора. Не си направи труда да се сниши, гривните му тихо подрънкваха, а босите му крака силно шляпаха по сухата земя. Приближиха достатъчно, за да различат лицата на тримата около огъня. Юлвей щеше да бъде забелязан всеки момент. Феро изсъска, за да привлече вниманието му, въпреки че бе напълно убедена, че ще бъде чута.
Той се извърна и слабата светлина от огъня освети учуденото му изражение.
— Какво? — попита той.
Феро замижа и зачака войниците да наскачат, но вместо това те спокойно продължиха да си бъбрят. Юлвей се обърна към тях.
— Те няма да ни видят, нито ще ни чуят, освен ако не закрещиш право в ушите им. В безопасност сме. — Той тръгна към войниците, като ги заобикаляше достатъчно отдалеч. Феро го последва с тиха стъпка и все още снишена към земята, просто по навик.
Наближиха още и тя започна да различава отделните думи от разговора им. Забави крачка и се заслуша. После спря и се обърна към тях. Тръгна право към огъня. Юлвей извърна глава.
— Какво правиш? — попита я.
Феро гледаше към тримата мъже около огъня. Първият беше едър и корав ветеран, вторият — слаб и с лукава физиономия, а третият — младеж с честно лице, който нямаше много вид на войник. Оръжията им лежаха на земята, прибрани в ножниците, опаковани като за път, в никаква готовност. Феро внимателно ги заобиколи и се заслуша.
— Казват, че не била наред с главата — прошепна слабият в ухото на младежа, очевидно в опит да го изплаши. — Говори се, че била убила сто човека досега, че и повече. Ако си късметлия и изглеждаш добре, ти режела топките, докато си още жив. — Той сграбчи момчето за чатала. — И ги изяждала пред очите ти!
— О, я си затваряй устата — каза едрият. — Няма да припари насам. — Той посочи към дясната страна на дъгата, където огньовете бяха по-нарядко. — Ако въобще тръгне в тази посока, ще мине оттам и ще попадне право на него.
— Надявам се да не дойде — каза младежът. — Аз съм на мнение: живей си живота и остави другите да си живеят техния.
Слабият войник се намръщи.
— А какво ще кажеш за всички онези добри мъже, които е избила? Ами жените? Децата? Те не са ли заслужавали да бъдат оставени да си живеят живота?
Феро изскърца със зъби. Доколкото си спомняше, досега не бе убивала деца.
— Жалко за тях, разбира се. Не казвам, че не трябва да бъде заловена. — Младежът нервно се огледа. — Просто, ако е възможно, да не е от нас.
Едрият се разсмя, но слабият не изглеждаше развеселен от казаното.
— Ти какво, да не си страхливец? — попита той.
— Не! — ядосано отвърна младежът. — Но имам жена и деца, за които да мисля. Предпочитам да не ме убиват, това е. — Той се усмихна широко. — Чакаме бебе. Надявам се този път да е момче.
Едрият кимна.
— Моят син вече почти отрасна. Така бързо растат.
Разговорите за деца, семейства и надежди накараха гневът да стегне още по-здраво гърдите на Феро. Защо те имат живот, а тя няма нищо? Защо техният народ й отне всичко? Тя изтегли извитата кама от канията.
— Какво правиш, Феро? — изсъска Юлвей.
Младежът при огъня се озърна.
— Чухте ли нещо? — попита той.
Едрият отново се разсмя.
— Мисля, че те чух как се насираш в гащите.
Слабият тихо се изхили, а младежът се усмихна смутено. Феро се промъкна зад гърба му. Застана само на фут-два от младежа. Беше ярко осветена от огъня, но никой от войниците не поглеждаше към нея. Тя вдигна камата.
— Феро! — извика Юлвей.
Младежът скочи на крака и се вгледа в тъмнината. Челото му се сбърчи от напрягане в мрака. Лицето му бе точно пред това на Феро, но погледът му бе отправен някъде далеч зад нея. Тя помириса дъха му. Острието на камата блестеше само на инч от гърлото на младия войник.