Сега. Сега е моментът. Ще го убие бързо, после ще оправи и другите двама, преди да успеят да вдигнат тревога. Сигурна бе, че ще се справи. Те бяха неподготвени, а тя готова. Сега е моментът.
Но ръката й не помръдна.
— Да не те сръфа нещо по задника? — попита едрият. — Там няма нищо.
— Можех да се закълна, че чух нещо — отвърна младежът, без да отвръща очи от лицето на Феро.
— Стой! — викна слабият, скочи на крака и посочи напред. — Ето я! Точно пред теб!
Феро застина за миг, приковала очи в него, после двамата с едрия избухнаха в бурен смях. Смутен, младежът се обърна и седна до огъня.
— Стори ми се, че чух нещо, това е.
— Няма никой — каза му едрият.
Феро отстъпи бавно назад. Започна да й се повдига, устата й се напълни с вкус на кисело. Главата й затуптя от болка. Прибра камата, обърна се и мълчаливо затътри крака след Юлвей.
Когато светлината на огньовете и шумът от разговорите край тях изчезнаха в далечината, тя спря и се тръшна тромаво на земята. Студен вятър задуха през голата равнина и започна да набива ситни песъчинки в лицето й, но тя не обърна внимание. За пръв път в живота й омразата и гневът я бяха напуснали, но бяха оставили дълбока празнина в нея, а тя нямаше с какво да я запълни. Почувства се празна и самотна. Стана й студено. Обгърна тялото си с ръце, затвори очи и се заклати бавно напред-назад. Тъмнината не й предложи никаква утеха.
Тогава усети ръката на възрастния мъж върху рамото си. При нормални обстоятелства, щеше да я сграбчи, да я извие и да тръшне стареца на земята. Щеше да се опита да го убие. Но сега и силата й си бе отишла. Тя вдигна поглед и примигна.
— Нищо не е останало от мен. Какво съм аз сега? — Притисна ръка към гърдите си, но почти не почувства допира. — Не усещам нищо отвътре.
— Странно е, че го казваш. — Юлвей се усмихна и вдигна очи към звездното небе. — Тъкмо започвах да си мисля, че е останало нещо там вътре, което да си струва да се спаси.
Кралско правосъдие
В момента, в който стигна до Площада на маршалите, Джизал разбра, че нещо не е наред. Досега никога не го бе виждал и наполовина така пълен за заседание на Камарата на лордовете. Закъсняваше и бе леко задъхан от дългата тренировка, но докато бързаше напред, огледа групичките от добре облечени хора: гласовете им бяха снишени, а лицата — напрегнати и пълни с очакване.
Проправи си път през тълпата към сградата и хвърли подозрителен поглед на стражата пред инкрустираните врати. Те поне изглеждаха както обикновено. Скритите им зад визьорите на шлемовете лица не показваха нищо. Прекоси преддверието. Ярките гоблени се полюшваха леко от течението. Мушна се през вътрешните врати и влезе в огромната прохладна зала. Шумът от стъпките му отекна в позлатения купол, докато бързаше по пътеката между банките към централния подиум. Яленхорм стоеше под един от високите прозорци и лицето му бе обсипано с цветните отблясъци на стъклописа. Той гледаше изпод вежди към поставената в единия край на пода пейка. Към краката й бе монтирана дълга, метална тръба.
— Какво става?
— Не знаеш ли? — прошепна развълнувано Яленхорм. — Хоф обяви, че днес ще се обсъжда въпрос от огромна важност.
— Какво точно? Англанд? Северняците?
Едрият лейтенант поклати глава.
— Не знам, но скоро ще разберем.
Джизал се намръщи.
— Не обичам изненадите — каза той. Погледът му спря на мистериозната пейка. — А това за какво е?
В този момент големите врати се отвориха и голяма група от хора се изсипа по пътеката надолу. Обичайната смесица, предположи Джизал, може би малко по-ентусиазирани днес. Втори и трети синове, платени представители… дъхът му спря. Отпред вървеше висок мъж с величествени, дори и за тази представителна прослойка, одежди. На раменете му имаше тежка златна огърлица, а на лицето му — също така тежка, сериозна физиономия.
— Самият лорд Брок — прошепна Джизал.
— А ето го и лорд Ишър. — Яленхорм кимна към възрастен мъж с невъзмутимо изражение до Брок. — И Хюгън, и Берзин. Явно ще става нещо голямо.
Джизал пое дълбоко въздух, докато четиримата от най-влиятелните благородници на Съюза заемаха местата си на първия ред. За пръв път виждаше залата толкова пълна. В сектора за лордовете почти нямаше свободна банка, а високо над главите им обществената ложа представляваше плътен кръг от тревожни лица.
В този момент Хоф нахлу през вратите и тръгна по пътеката. Не беше сам. Отдясно на него, с плавна походка се носеше висок, слаб мъж. Имаше гордо изражение на лицето и гъста бяла коса. Носеше дълго, снежнобяло палто. Архилектор Сълт. Отляво на дворцовия шамбелан, превит над бастуна си, вървеше възрастен мъж с дълга сива брада и облечен в черно-златна мантия. Върховният правозащитник Маровия. Джизал не можа да повярва на очите си. Трима от членовете на Висшия съвет бяха тук. Яленхорм побърза да заеме мястото си, докато писарите стоварваха тежките си книги и свитъци на полирания плот на масата. Лорд-шамбеланът се тръшна на стола си и моментално поръча да му сипят вино. Главата на Инквизицията на Негово величество се плъзна елегантно във високия стол от едната му страна. На лицето му имаше тънка, сдържана усмивка. Намръщен, Маровия се отпусна внимателно на стола от другата страна на Хоф. Тревожният шепот в залата се усили. Лицата на големците от първия ред бяха мрачни и изпълнени с подозрение.