— Всички правим грешки — сви рамене Глокта.
— Грешки ли? Че ти друго не си правил, кретен такъв! Нямаш никаква представа какво всъщност става наоколо! Не знаеш дори на чия страна си! Не, не разбираш дори кои са страните!
— Аз съм на страната на краля, а ти — не. Това ми е достатъчно. — Фрост бе стигнал до шкафа и сега стоеше притиснат до него. Розовите му очи се напрягаха да надзърнат незабелязано иззад ръба. Още малко, само още няколко секунди…
— Нищо не знаеш ти, недъгаво нищожество! Мижави суми от укрити данъци и дребни подкупи, само в това сме виновни!
— Да не забравяме дребната работа с деветте убийства.
— Нямахме избор! — викна Колт. — Никога не сме имали! Трябваше да плащаме на банкерите! Дължим им пари и трябва да се издължаваме! Плащаме им от години! Кръвопийците Валинт и Балк! Всичко им дадохме, но не спират да искат още!
Валинт и Балк? Банкерите? Глокта хвърли поглед на показния разкош в стаята.
— Май не сте го закъсали чак толкова?
— Май! Така ли мислиш? Прах в очите! Фалш! Банкерите притежават всичко това! Всички сме тяхна собственост! Дължим им хиляди, не, милиони! — Колт тихо се изсмя. — Но не мисля, че някога ще си ги получат, нали?
— Не, и аз не мисля.
Колт се наведе през бюрото, мантията му провисна и се отърка в облечения в кожа плот.
— Искаш престъпници, така ли, Глокта? Предатели? Врагове на държавата и краля? Погледни във Висшия съвет. Погледни в Палатата на въпросите. В Университета. Погледни в банките, Глокта!
В този момент магистърът забеляза Фрост да се промъква зад ръба на шкафа, на не повече от четири крачки от него. Очите му се отвориха широко и той стана рязко от стола.
— Дръж го! — извика Глокта. Фрост се хвърли през плота на бюрото. Точно когато магистърът се канеше да скочи към прозореца зад гърба си, албиносът успя да хване подгъва на мантията му. Спипахме го!
И тогава, с характерния звук на съдран плат, мантията се разпра. Тялото на Колт сякаш застина за момент във въздуха, докато преминаваше през прозореца. Блестящите парченца от скъпото стъкло се пръснаха навсякъде около него и в следващия миг магистърът изчезна. Мантията му се опъна в белия юмрук на Фрост и рязко се скъса.
— Тф-ф — изфъфли практикът и погледна навъсено счупения прозорец.
— Той скочи! — ахна от изненада Яленхорм и долната му челюст увисна.
— Очевидно. — Глокта отиде с куцане до бюрото и взе откъснатото парче плат от ръката на Фрост. Отблизо материята не изглеждаше никак впечатляващо: ярко оцветена, но зле изтъкана.
— Кой би помислил? — промърмори под носа си Глокта. — Ниско качество. — Отиде до прозореца и надникна през строшеното стъкло. Главата на почетната Гилдия на търговците на платове бавно се полюшваше на двадесетина фута под прозореца, а скъсаната му, извезана със злато, мантия, се развяваше около него. Евтини дрехи и скъпи прозорци. Ако платът беше малко по-здрав, щяхме да го хванем. Ако имаше малко повече армировка в стъклото, щяхме да го хванем. Целият живот се крепи на такива дребни случайности.
На улицата отдолу вече се бе събрала ужасена тълпа: сочеха с пръст, бърбореха оживено, зяпаха увисналото тяло. Разнесе се женски писък. От ужас или от вълнение? Звучат еднакво.
— Лейтенант, ще бъдете ли така добър да слезете долу и да разпръснете тълпата. После можем да свалим нашия приятел от въжето и да го вземем с нас. — Яленхорм го погледна с празен поглед. — Жив или мъртъв, трябва да изпълним кралската заповед.
— Да, разбира се. — Едрият офицер избърса потта от челото си и с леко несигурна походка се отправи към вратата.
Глокта се обърна отново към прозореца и надзърна към полюшващото се тяло. Последните думи на магистър Колт продължаваха да отекват в главата му.
Погледни във Висшия съвет. Погледни в Палатата на въпросите. В Университета. Погледни в банките, Глокта!
Три знака
Уест се стовари по задник на земята. Едно от остриетата излетя от ръката му и се завъртя по плочника.
— Туше! — извика маршал Варуз. — Определено, туше! Добре изиграно, Джизал, много добре изиграно!
На Уест започваше да му омръзва да губи. Беше по-силен от Джизал, по-висок, също така имаше по-дълъг обхват с оръжията, но малкият наперен негодник беше бърз. Много по-бърз и с всеки ден ставаше по-добър. Вече знаеше почти всички номера на Уест и ако продължаваше да напредва със същата скорост, скоро щеше да печели всеки спаринг-дуел. Джизал също осъзнаваше това. Беше се нахилил самодоволно и предложи ръка на Уест да се изправи.