— Това ли е всичко?
— Де да беше — изсумтя Бър. — Останалото трябваше да погребем.
— Да погребете?
Маршалът взе лист хартия от бюрото си.
— Капитан Силбър, капитан Хос, полковник Аринхорм. Познати ли са ти имената?
Уест усети, че му прилошава. Тази миризма. Напомни му за Гуркул, за бойното поле.
— Познавам полковник Аринхорм — смотолеви той, загледан в трите кутии, — но не лично. Той е командир на гарнизона в Дънбрек.
— Беше — поправи го Бър, — а другите двама командваха малки предни постове по границата.
— Границата… — промърмори Уест, макар вече да започваше да се досеща какво става.
— Главите им, майоре. Северняците ни изпратиха главите им.
Уест преглътна отново и погледна към русите кичури, залепнали за стената на кутията.
— Три знака, обещаха ни те, когато дойде времето. — Бър се изправи и застана пред прозореца. — Предните постове не са важни: дървени фортове, палисада, ров и така нататък, малък брой войници. Никакво стратегическо значение. Дънбрек обаче е друга работа.
— Охранява протоците на Уайтфол — каза сковано Уест, — най-подходящият изход от Англанд.
— Или вход. Жизненоважна позиция. Доста време и средства са вложени в защитата му. Последна дума на проектантското изкуство, от най-добрите ни архитекти. Триста души гарнизон с оръжейни складове и хранителни запаси, достатъчни за едногодишна обсада. Смяташе се за непревземаем, опорна точка на защитата на границата. — Бър се намръщи и дълбоки бръчки прорязаха основата на носа му. — Няма го вече.
Главоболието на Уест се завърна.
— Кога? — попита той.
— Това е въпросът. Трябва да е било поне преди две седмици, толкова са нужни, за да пристигнат тук тези „дарове“. Смятат ме за пораженец — каза горчиво Бър, — но според мен северняците са нахлули и сега вилнеят из цяла Северна Англанд. Едно-две миньорски селища, някоя и друга наказателна колония, но иначе нищо от особена важност, никакви градове, да кажем, но те идват, Уест, при това бързо, помни ми думата. Никой не изпраща на врага си глави като дарове, а после да седи и да чака търпеливо за отговор.
— Какво се прави по въпроса?
— Почти нищо! Англанд, естествено, се вдига. Лорд-губернатор Мид събира всички мъже. Глупакът си е наумил сам да посрещне и победи Бетод. Според различни сведения северняците са навсякъде и никъде конкретно, между хиляда и сто хиляди. Пристанищата са задръстени от хора, които отчаяно се опитват да се спасят. Носят се слухове, че шпиони и мародери вилнеят из цялата провинция. Разярени тълпи преследват хора със северняшка кръв и ги пребиват, ограбват или по-лошо. С две думи, цари хаос. А междувременно, ние си седим на дебелите задници и чакаме.
— Но… нали бяхме предупредени? Нали знаехме какво предстои?
— Естествено! — Бър вдигна възмутен едрата си ръка. — Но, да не повярваш, никой не го прие насериозно! Някакъв проклет изрисуван дивак се пронизва с нож пред очите на цялата Камара на лордовете, предизвиква ни открито пред краля и никой не прави нищо! Управление от Съвета на лордовете! Всеки дърпа към себе си! Трябва да се действа незабавно, стига умуване! — Маршалът се закашля, после се оригна и се изплю на пода. — А! Проклятие! Проклет стомах! — Облегна се в стола си и затърка корема си с недоволна физиономия.
Уест не знаеше какво да каже.
— Как ще процедираме? — промърмори той.
— Заповедта ми е да тръгна незабавно на север, разбирай, когато някой благоволи да ми осигури въоръжение и хора. Кралят, разбирай онова пиянде Хоф, ми заповяда да озаптя северняците. Дванайсет полка на Кралската гвардия — седем пехотни и пет кавалерийски, трябва да се попълнят с набрани от местната аристокрация офицери и каквото успея да мобилизирам в Англанд, което да не е погубено с лека ръка, преди да съм стигнал там.
Уест се размърда от неудобство в стола.
— Изглежда като значителна сила.
— Ха — изсумтя Бър, — и по-добре да е, защото, много или малко, това е всичко, с което разполагаме. Именно това ме притеснява. Дагоска, майоре. Не можем да се бием с гуркулите и северняците едновременно.
— Но гуркулите не биха рискували нова война, не и толкова скоро, нали? Мислех, че са само приказки.
— Надявам се, надявам се. — Бър разсеяно взе да мести някакви документи по бюрото си. — Но този нов император, Утман, съвсем не е каквото очаквахме. Той е най-малкият син на стария император, но когато научил за смъртта на баща си… наредил екзекуцията на всичките си братя. Според някои, удушил ги със собствените си ръце. Наричат го Утман-ул-Дощ. Утман Безпощадния. — Бър стисна устни. — Казват, че имал шпиони навсякъде. Може би в същия този момент му съобщават за неприятностите ни със северняците, може би дори вече се готви да се възползва от слабостта ни. Трябва да приключим бързо със северняците. Много бързо. Дванайсет полка от Кралската гвардия и доброволно набрани офицери от аристокрацията. А от тази гледна точка, сега със сигурност не е най-неподходящият момент за това.