Веждите на Бър бавно се събраха в основата на носа му.
— Да го позволят ли?
— Гордостта им няма да го допусне, маршал, тяхната…
— Да върви на майната си тяхната гордост! — Бър се наведе напред и тъмните му очи фиксираха тези на Уест. — Сега ме чуй и слушай добре. Времената се менят. Не ми трябват мъже с потекло. Имам нужда от хора, които умеят да планират, да водят, да дават и изпълняват заповеди. В моята армия няма място за такива, които не правят това, което им е наредено, без значение колко синя е кръвта им. Като член на моя щаб ти представляваш мен, а аз няма да позволя да бъда обиждан и пренебрегван. — Оригна се внезапно и удари с длан по бюрото. — Аз ще се погрижа за това! — изръмжа маршалът. — Времената се менят! Може и още да не са го разбрали, но скоро ще започнат.
Уест остана като зашеметен.
— Така или иначе — Бър махна небрежно с ръка, — аз не те питам, а те информирам. Това е новото ти назначение. Кралят се нуждае от теб, страната ти се нуждае от теб и точка по въпроса. Имаш пет дни да предадеш командването на батальона си.
При тези думи Бър се върна към документите на бюрото си.
— Слушам, маршал — промърмори Уест.
Уест затвори вратата зад себе си с безчувствени пръсти и тръгна бавно по коридора с наведена глава. Война, война в Севера. Дънбрек е паднал, северняците вилнеят в Англанд. Около него бързаха офицери. При разминаване, някои го закачаха леко с рамо, но той не забелязваше това. Хора бяха в опасност, в смъртна опасност. Може би хора, които познава, някогашни съседи. В този момент се водеха битки в границите на Съюза! Разтри бузите си. Тази война можеше да се превърне в нещо ужасно. По-лошо от Гуркул дори, и той ще е в центъра на събитията. Назначение в лорд-маршалски щаб? Той? Колем Уест? Човек от простолюдието? Все още не можеше да повярва.
В мислите му се промъкна чувство на задоволство. Именно за такова назначение бе блъскал денонощно в продължение на години. Ако сега се справеше добре, кой знае докъде щеше да стигне утре. Но тази война беше лоша, ужасна.
Долови усмивка на лицето си. Ужасна война. Но за него може да се окаже благоприятна.
Реквизиторите
Палубата се накланяше със скърцане под краката му, а платната плющяха тихо под напора на вятъра. Високо в соления въздух над главата му крещяха гларуси.
— Никога не съм си мислил, че един ден ще видя такова нещо — промърмори Логън.
Градът се простираше като огромен, бял полумесец около широкия син залив. Стъпили върху скалисти островчета, няколко моста прескачаха морето и изглеждаха миниатюрни в далечината. На фона на масата от сгради, тук-там изпъкваха зелени паркове и градини. Сивите линии на реки и канали блестяха на слънцето. Далечната страна на града бе обкръжена от стена, гъсто прободена от защитни кули, гордо стърчащи измежду околните постройки. Долната челюст на Логън висеше и придаваше глуповато изражение на лицето му, а очите му скачаха от точка на точка, неспособни да възприемат цялостната картина.
— Адуа — промърмори Баяз. — Центърът на света. Поетите го наричат градът на белите кули. Отдалече е красив, нали? — Магьосникът се наведе към Логън. — Но, повярвай ми, приближиш ли го, започва да смърди.
В центъра на града се издигаше огромна крепост. Белите й стени се извисяваха могъщо над килима от външни постройки, а от задната й страна ярко блестяха куполите на вътрешните сгради. Дори на сън Логън не си бе представял, че съществува човешко творение така величествено, така гордо и могъщо. Една кула изпъкваше на фона на множеството други. Извисяваше се много, много над всичко останало около нея. Заострен сноп от множество гладки, тъмни колони, които сякаш подпираха самото небе.
— И Бетод е тръгнал на война срещу това! — прошепна Логън. — Сигурно си е загубил ума.
— Сигурно, но при всичката си недодяланост и надменност, Бетод е прозрял истинската същност на Съюза. — Баяз кимна към града. — Хората там са завистливи помежду си. Може и да наричат себе си „съюз“, но са се вкопчили един в друг със зъби и нокти. Обикновените хора са затънали в дребни и незначителни кавги, а първенците им водят мащабни войни за власт и богатства и наричат себе си управници. Войни словесни, с коварство и подмолни номера, но не по-малко кървави от обикновените. Падат много жертви — въздъхна магьосникът. — Отвъд тези стени те крещят и спорят и не спират да се нападат един друг в гръб. Старите вражди никога не се забравят, процъфтяват и пускат дълги корени, които с всяка година прорастват все по-дълбоко. Открай време е така. Тези хора не са като теб, Логън. Те могат да ти се усмихват, да те ласкаят, да те нарекат приятел, но докато с една ръка ти поднасят дарове, с другата ще ти забият нож в гърба. Ще видиш, странно място е това.