Логън се стресна, когато двама малчугани профучаха покрай него, смеейки се.
— Бия на очи ли? Насред всичко това?
— Не много, само като огромен, покрит с белези, страничен дирек на порта.
— А! — Логън погледна надолу към себе си. — Разбирам.
С отдалечаване от доковете, тълпата се разреди, въздухът стана по-чист и шумът намаля. Пак беше гъмжило от хора, смърдеше и беше шумно, но поне сега Логън успяваше да диша.
Минаха през широки павирани площади, украсени с цветя и статуи. Над вратите висяха ярко боядисани дървени табели — сини риби, розови прасета, лилави чепки грозде и кафяви хлябове. Имаше маси и столове на открито и там хората ядяха от плоски паници и пиеха от купи от зелено стъкло. Промушваха се през тесни алеи между разнебитени постройки от дърво и мазилка. Те се надвесваха от двете им страни така силно, че почти събираха покривите си и оставяха помежду им само тясна ивица синьо небе. Тримата вървяха по широки павирани улици, с огромни бели сгради и пълни с хора. Логън зяпаше навред.
Никога досега не бе се чувствал така изгубен, насред никое поле, независимо колко гъста бе мъглата, и в никоя гора, независимо колко гъста бе тя. Въпреки че бяха слезли от кораба само преди половин час, вече нямаше никаква представа в коя посока се намира той. Слънцето се криеше зад високите сгради и всичко изглеждаше еднакво. Мисълта, че може да изпусне от поглед Баяз и Кай и завинаги да се лута изгубен на това място, истински го ужасяваше. Забърза след голото теме на магьосника и тримата се озоваха насред някакво разширение. Огромен път, по-широк от всичко, по което бяха вървели досега. От двете му страни бяха наредени бели дворци, заобиколени от високи огради и зидове от бял камък. Пред тях растяха в две редици вековни дървета.
И хората тук бяха различни. Носеха ярки, крещящи дрехи, със странни кройки без никакво практическо предназначение. А жените направо не приличаха на хора — бледи, кльощави и омотани в лъскави платове. Размахваха пред лицата си други парчета плат, опънати върху тънки пръчки.
— Къде сме? — извика Логън на Баяз и ако магьосникът му отговореше, че са на Луната, въобще нямаше да се усъмни.
— Това е Централната улица, една от пътните артерии на града! Пресича го точно в центъра и стига до Агрионт!
— Агрионт?
— Крепост, дворец, казарми и седалище на управата. Град в града. Ние точно там отиваме.
— Там? — Група неприятни младежи изгледаха подозрително Логън. — И ще ни пуснат да влезем?
— О, да. Няма да им е приятно, но да.
Логън тръгна през тълпата. Всички сгради имаха стъклени прозорци, стотици може би, и слънцето блестеше ярко в тях. В Карлеон само най-представителните постройки имат прозорци със стъкло, или поне имаха, преди превземането на града. След него останаха още по-малко. Всъщност от всичко остана по-малко от преди. Кучето страшно си падаше по звука на счупено стъкло. Ходеше насам-натам с широка усмивка на лице и копие в ръка, ръгаше с огромно задоволство прозорците, очарован от трясъка и звънтенето на стъклата.
Но това далеч не бе най-лошото. Бетод бе оставил войската да вилнее в продължение на три дни из града. Това му бе като традиция и хората му много го обичаха заради нея. Предишния ден Логън загуби пръста си в битката и трябваше да затворят раната с нажежено желязо. Болеше, как само болеше, беше направо обезумял от болката. Не че на онова време му трябваше извинение за безчинствата, които вършеха. Спомни си смрадта на кръв, пот и дим, писъците и шума от погрома, смеха.
— Помогнете… — Логън се спъна в нещо и за малко не падна. Една ръка стискаше крачола на панталоните му. Жената седеше до стената, дрехите й бяха мръсни и изпокъсани. Лицето й — бяло и изпито от глад. В ръцете си държеше увит в парцали вързоп. Дете. — Помогнете… — Нищо не се случи. Хората продължиха да вървят покрай нея, смееха се и говореха, сякаш въобще на я забелязваха. — Помогнете…
— Аз нямам нищо — промълви Логън. На по-малко от пет крачки встрани мъж с висока шапка седеше на маса и си бъбреше весело с друг, докато тъпчеше в устата си от вдигаща пара чиния с месо и зеленчуци. Логън невярващо погледна първо храната, после жената на земята.
— Логън! Хайде! — Баяз го бе хванал за ръката и го дърпаше напред.
— Но, не трябва ли…
— Не си ли забелязал? Те са навсякъде! Кралят има нужда от пари и изстисква аристокрацията. Благородниците доят наемателите на земята им, а те от своя страна — селяните. Някои от тях, старите и болните, най-малките синове и дъщери, биват изстискани чак до дъното. Прекалено много гърла за изхранване. Ако извадят малко късмет, стават крадци и проститутки, останалите просят.