Струваше му се, че не мисли за нищо друго. Турнирът наближаваше, предстоеше съвсем скоро. Не след дълго щеше да излезе и да се бие пред очите на ликуващата тълпа и всички роднини и приятели щяха да го гледат. Щеше да извоюва репутация… или да се сбогува завинаги с мечтите си. Но вместо да се върти в леглото от безсъние, потен и притеснен за позиции, тренировки и оръжия, друго ангажираше мислите му нощем.
Още повече, войната бе вече в ход. Но фактът, че Англанд бе опустошавана от варварските тълпи, бе лесно пренебрежим сред слънчевите улици на Агрионт. Скоро му предстоеше да тръгне на север, да води ротата си в битка. В това поне имаше нещо, което да държи мислите му ангажирани. Нали войната крие куп смъртоносни опасности? Може да бъде ранен, да се сдобие с някой белег, дори да бъде убит. Опита се да извика в паметта си образа на изкривеното, потръпващо и изрисувано лице на Фенрис Страховития. Легиони от крещящи диваци, които щурмуваха стените на Агрионт. Да, войната е страшно нещо, смъртоносно и опасно.
Хммм.
Арди е от Англанд. Ами, да кажем, че попадне в ръцете на северняците. Естествено, Джизал веднага ще й се притече на помощ. Няма да е пострадала, разбира се. Е, поне не лошо. Може би дрехите й ще са разкъсани. Със сигурност ще е много изплашена и съответно благодарна. Той ще трябва да я утеши. Може дори тя да припадне от вълнение. Тогава ще се наложи да я носи на ръце, главата й ще е облегната на рамото му. После ще я положи внимателно на земята, за да разхлаби дрехите й около врата. Устните им може да се докоснат. Да се отъркат едва, но после нейните може леко да се разтворят и тогава…
Джизал залитна. Слабините му започнаха приятно да се издуват. Приятно, но в пълно несъответствие с тичането около стените на Агрионт. Почти бе стигнал до вътрешния двор, а тази подутина в панталоните му би била крайно неуместна за тренировка по фехтовка. Отчаяно потърси с очи нещо, което да разсее мислите му и за малко да се задави със собствения си език. До стената стоеше майор Уест, облечен за фехтовка и с необичайно мрачно изражение на лицето. За момент Джизал се замисли дали майорът няма да прочете мислите му. Усети как кръвта му се качва в главата и се изчервява виновно. Уест няма как да знае, няма как. И въпреки това изглежда доста недоволен от нещо.
— Лутар — изръмжа майорът.
— Уест. — Джизал заби поглед във върховете на ботушите си. Откакто Уест се присъедини към щаба на Бър, двамата не се разбираха много добре. Опита да се зарадва за него, но не можеше да преодолее чувството, че той е по-подходящ за поста. Все пак беше с отлично потекло, без значение дали има боен опит, или не. И после, Арди продължаваше да стои помежду им. Това напълно ненужно и крайно неприятно предупреждение от негова страна. Всеки знаеше, че Уест е бил пръв в пробива при Улриок. Всеки знаеше какво става, когато го ядосаш. Досега Джизал намираше тези факти за забавни и вълнуващи, до момента, в който не се насочиха срещу него.
— Варуз чака. — Уест свали скръстените си ръце и тръгна към аркадата на входа. — И не е сам.
— Не е сам?
— Маршалът смята, че трябва да започнеш да свикваш с публика.
— Изненадан съм — озадачен отвърна Джизал, — че някой го е грижа за подобни неща, предвид последните събития. Какво стана с войната и всичко покрай нея?
— Няма да повярваш. Дуели, фехтовка, общо взето всичко, свързано с военното дело, се връща на мода. Вече всеки е препасал оръжие дори и никога през живота си да не е хващал в ръка такова. Повярвай ми, всичко живо тръпне в очакване на Турнира.
Джизал примигна от ярката светлина на влизане в двора. Край една от стените стоеше набързо издигната и пълна с хора дървена трибуна. Шейсет места, може би повече.
— Ето го и него! — викна маршал Варуз и от трибуната се надигна вълна от ръкопляскане. Джизал усети, че се усмихва при вида на важните особи сред публиката. Забеляза върховния правозащитник Маровия, седеше и поглаждаше дългата си брада. Недалеч от него, с леко отегчена физиономия, беше лорд Ишър. На първия ред се бе изтегнал самият принц Ладисла. Ръкопляскаше въодушевено, облечен във фина декоративна ризница, цялата блеснала под слънчевите лъчи. Хората от местата зад него трябваше да се навеждат встрани, за да гледат иззад полюшващите се пера на великолепната му шапка.
Варуз подаде на Джизал остриетата.
— Само смей да ме посрамиш! — изсъска му той през широка усмивка.
Джизал нервно се покашля и огледа нетърпеливите лица по трибуната. Гърлото му се сви. От тълпата срещу него грееше беззъбата усмивка на инквизитор Глокта, а на реда зад него седеше… Арди Уест. С такова изражение Джизал не я бе виждал в никоя от фантазиите си: негодувание, упрек и отегчение, по равно от трите. Отмести веднага очи към противоположната стена и мълчаливо прокле собственото си малодушие. В последно време не можеше да погледне никого в очите.