Лорд Маровия пръв слезе от трибуната, за да поднесе поздравленията си.
— Какъв многообещаващ младеж — каза той на Варуз и се усмихна ведро на Джизал, — но мислите ли, че може да победи Бремър дан Горст?
— Когато е във форма, може да победи всекиго. — Варуз потупа бащински Джизал по рамото.
— Хм, виждал ли сте как се дуелира Горст?
— Не, но съм чувал, че е впечатляваща гледка.
— О, безсъмнено — истински звяр. — Маровия повдигна рунтавите си вежди. — Чакам с нетърпение да ги видя един срещу друг на Турнира. Обмисляли ли сте кариера в съда, капитан Лутар?
Джизал се стъписа.
— Ъъъ, не, ваша милост, искам да кажа… аз съм войник.
— Разбира се, така е. Но битките и войните изострят докрай нервите. Ако някога си промените мнението, мисля, че ще имам място за вас. Никога не са ми излишни обещаващи млади мъже.
— Ъъъ, благодаря ви.
— До Турнира, тогава. Късмет, капитане. — Маровия се обърна и се отдалечи с бавна походка. От тона му стана ясно, че според него на Джизал ще му е нужен много късмет.
Принц Ладисла бе по-оптимистично настроен.
— Ти си моят човек, Лутар! — извика той и започна да мушка с пръсти въздуха пред себе си, все едно се дуелира. — Ще удвоя залога си за теб!
— Негово височество е прекалено щедър. — Джизал се наведе в сервилен поклон.
— Ти си моят човек! Войник! Всеки добър фехтовач трябва да се бие за страната си, прав ли съм, Варуз? Защо този Горст не е войник?
— Убеден съм, че е, Ваше височество — отвърна тактично лорд-маршалът. — Роднина е на лорд Брок и служи в личната му гвардия.
— О! — Принцът се сконфузи за момент, после бързо се напери отново. — Въпреки това ти си моят човек! — извика той и повтори въздушния дуел. — Моят фаворит си ти! — После се отправи към изхода с танцова походка и с ярко грейнала на слънцето декоративна ризница.
— Впечатляващо представление. — Джизал рязко се извърна и неволно отстъпи назад. Застанал извън полезрението му, Глокта се усмихваше лукаво. Като за сакат имаше направо невероятен талант да се промъква зад гърбовете на хората. — Колко хубаво за всички нас, че все пак не се отказахте от фехтовката.
— Никога не съм имал намерение — отвърна хладно Джизал.
— Щом го казвате, капитане. — Глокта прокара език по венците си.
— Да, казвам го. — Джизал грубо му обърна гръб. Надяваше се никога повече да не се наложи да говори с този ужасен човек. В момента, в който се обърна, застана лице в лице с Арди Уест.
— А-а — заекна той и за пореден път отстъпи назад.
— Джизал — каза тя, — отдавна не сме се виждали.
— Ъъъ… — Заоглежда се нервно. Глокта се отдалечаваше. Уест отдавна си бе тръгнал. Варуз разговаряше на дълго и на широко с Ишър и още няколко души, останали в двора. Никой не ги наблюдаваше. Трябваше да говори с нея. Трябваше да й каже направо, че не може повече да я вижда. Дължеше й поне това. — Ъъъ…
— Само това ли ще ми кажеш?
— Ъъъ… — Обърна се и си тръгна. Идеше му да потъне в земята от срам.
След неочакваното вълнение, скуката на караула при южната порта му беше добре дошла. Джизал чакаше с нетърпение да прекара известно време в бездействие. Да зяпа как хората влизат и излизат от Агрионт, да слуша безсмислените брътвежи на Каспа. Или поне така си мислеше до момента, в който не стигна там.
Лейтенант Каспа и обичайният брой войници в брони се бяха скупчили при външните порти, където старият мост минаваше над защитния ров между двете масивни бели кули на караулното помещение на южния вход. Когато тръгна надолу в тунела, Джизал забеляза, че не са сами. С тях имаше някакъв дребен младеж с изтерзан вид и очила. Познаваше го бегло. Казваше се Мороу и бе някакъв на лорд-шамбелан Хоф. Нямаше работа тук.
— Капитан Лутар, каква щастлива случайност, че пак се срещаме.
Джизал подскочи от изненада. Беше Сулфур, ненормалникът от парка. Седеше със скръстени крака на земята, облегнат на фасадата на караулното.
— Какво прави този тук? — тросна се Джизал. Каспа понечи да отговори, но Сулфур го изпревари.
— О, не ми обръщайте внимание, капитане. Просто чакам господаря си.
— Господаря си? — Направо не искаше да си помисля що за идиот ще е човекът, комуто служи този ненормалник.
— Точно така, всеки момент ще е тук. — Сулфур примижа към слънцето. — Да си призная, вече е станал малко муден.
— Нима?
— Да. — Идиотът се усмихна дружелюбно. — Но ще дойде, Джизал, можеш да се обзаложиш.
Обръщението на малко име му дойде в повече. Джизал едва познаваше човека, а това, което знаеше за него, не му харесваше. Отвори уста, за да го сложи на мястото му, но в този момент Сулфур скочи на крака, грабна тоягата си, която стоеше облегната на стената до него, и започна да изтупва прахта от дрехите си.